Спомняте ли си царската вечеря, за която ви разказвах през лятото? Онази с меню на Фердинанд от 1912 година, изровено от Архивите и пресъздадено в наши дни със сезонни български продукти? От същата серия беше и брънч преживяването във влака на Борис III, за което пък Ирина писа тук. Зад тези събития стоят Mastercard, които през последните месеци се фокусират върху българското кулинарно наследство и го адаптират към съвременния контекст с цел да го преоткрием.

Много от нас се определят като food-ита, много от нас пътуват и опознават нови места чрез типичната им храна, ядем гьоза, дим сум и пад тай, но сякаш неглижираме собствените си български продукти и съставки, защото са ни… твърде познати. 

Такива ли са обаче наистина или се оказва, че знаем повече за корейското кимчи отколкото за българската туршия? Ще знае ли следващото поколение какво е крокмач, колко от нас знаят въобще и сега? Кулинарните енциклопедии са местните баби, всяка със своя трик за по-вкусна манджа, а традиционните вкусове са тези, които пазим в спомените си и успяват да свържат поколенията.

Преди няколко седмици от екипа на Mastercard ме потърсиха с предложение да съм един от посланиците на идея, чийто фокус са българските ястия и продукти, които обаче имат по-специално място в паметта на небцето ни. 

Онлайн гласуване ще определи петте любими вкуса на българите и от всички гласували ще се изберат 50 души, чиито близки в чужбина ще получат колет за Коледа с “вкуса на дома”. 

Вкусовите рецептори имат способността да извикват спомените така, както го умеят и ароматите. А когато говорим за храна, двете “работят” непременно заедно. Носталгията по нещо, което някога сме опитвали не е просто желание да хапнем храна, която да ни засити, а носталгия по целия контекст на спомена, който сме запазили, носталгия по момент, място, дори усещане… Същото може да работи и в обратната посока – така до ден днешен, например, не вкусвам спанак, заради кофти спомени от детската градина. Вкусовите спомени са голямо нещо и веднъж оформени, трудно се предефинират.

снимки: Димитър Караниколов

Като човек, израснал в Родопите, за мен домът има вкус на пататник и кола̀ци. Ако първото е сравнително популярно, то второто е нещо като дебела родопската палачинка, която силно наподобява американските такива. Основна разлика е, че се приготвя с кисело мляко. Вкусът на дома често се припокрива и с вкуса на детството – нещо, което бабите ни са приготвяли, без тревога, че е твърде мазно, твърде въглехидратно или пък твърде сладко.

Един от малкото спомени, които имам с баба си е как ми дава (тайно от родителите ми) чинии горски ягоди, поръсени щедро с бяла захар.

Пак казвам – ягоди със захар! Дали това въобще може да се случи на днешните деца, които се хранят здравословно (по начина, по който родителите им го разбират) от ден първи.

Вкусът на дома може да е розовият домат, какъвто няма другаде; домашното сладко, което баба те е карала да разбъркваш отвреме-навреме докато се вари; зимнина, за чиите буркани са те пратили да купуваш капачки.

“Вкусът на дома” е трикът ти да отвориш буркана като си на седем.

“Вкусът на дома” е да обереш всички моркови от туршията преди другите.

“Вкусът на дома” е мустак от филия с домашна лютеница.

Спомням си самото приготвяне на зимнина като ритуал и вечната ми борба да ми дадат да меля с мелачката за домати… И задължителният коментар на майка ми да внимавам с пръстите.

И това е смисълът на тази кампания – изпращаш подарък, а пристигат спомени.

В моя случай колетът пътува към Испания, където родителите ми живеят от повече от 12 години. 

В семейството ми винаги е имало емигрантски елемент. Родителите ми са били заедно в Украйна като са се прибрали, за да се родя в България. В детството ми баща ми продължи да пътува – Русия, Израел, Германия… Начинът му да ми разказва за местата, които е видял е като пише стихове и прави снимки. Имаме тетрадки стихотворения и шкафове с албуми. Шкафове… Все още го прави така като периодично ми праща и видеа, а аз все се шегувам, че ще му направя YouTube канал и ще сложи в малкия си джоб половината българските влогъри. Майка ми пък готви страхотно. Аз за съжаление, грам не съм попила. Като дете си спомням и визитите на чичо ми от Канада, който носеше подаръци, за които едно хлапе през 90-те можеше само да си мечтае.

Традиционно близките, които живеят извън България са тези, които носят подаръците, носят онези неща, които “тука ги няма”. Това, което особено ми хареса в идеята на Mastercard е, че обръща наопаки тази идея и подаръкът пътува в другата посока, към тези, които няма да успеят да са вкъщи за Коледа, подаръкът е нещо, което “там го няма”.  

Тук може да се включите в подбора на петте любими български продукти. 

Моето трио е лютеница, кашкавал и шипков мармалад.