Миналата година, някъде по това време, си поръчах тениска от сайта на Деси Баева, непозната илюстраторка, която живее в Лондон. Тогава ни най-малко не предполагах, че след няколко месеца с нея ще се намерим в Долстън (квартала, в който Деси живее в момента) и ще си “кликнем” от раз. Десетина брънча и още толкова хвърлени карти Таро по-късно, с Деси сме в Brunswick East Coffee и я интервюирам за рубриката Talk Over Brunch, или както обичам да казвам – привидно сериозен разговор, в присъствие на авокадо. В последно време Деси беше гост в серията събития МЕЛБА, както и участник в изложбата на Fine Acts с илюстрации около темата за правата на жените. Онлайн Деси е тук, а офлайн пее, пише песни (нямам търпение да чуете Fuck Boy), събира членове за бандата си The Cobras и вършее из лондонските “битаци”, все със завиден успех откъм находки.

Кои са трите неща, могат да бъдат събития, решения, случайности, които определяш като Деси-дефиниращи в живота си дотук?
Като че ли при мен голяма част от тези наистина ключови за посоката ми моменти са били някакви местения. Винаги, когато се почувствам твърде комфортно някъде, първо тръгвам оттам – да променя нещо в средата си, затова и съм сменила толкова градове – Пловдив, Саутхемптън, Бристол и сега съм в Лондон. Без да спазвам хронология, определено идването ми в Англия да уча илюстрация е такъв Деси-дефиниращ момент. Преди това бях в математическа гимназия, с фокус върху физика и математика, като всъщност, моят мозък въобще не работи по този начин. Когато отидох в Саутхемтън, за да уча нещо креативно, цялото напрежение просто се изпари, изчезна.
В последствие се оказах в Бристол, където обаче прекарах две много статични години на едно твърде комфортно място – знаех какво се случва с мен и около мен, но пък и нищо ново не се случваше. Тогава се реших на следващата стъпка – да се преместя в Лондон и реално да препостроя живота си, че и себе си като премина през една много трудна първа година.
Като трето, което всъщност се случи много преди горните две, бих казала запознанството с най-добрата ми приятелка, Жейна. Била съм на 12. Аз по начало рисувам от дете и вярвам, че всяко дете може да рисува, но има момент, в който спира да го прави и се фокусира върху други неща. Спомням си как като се запознах с Жейна имах много грижи и не бях рисувала от дъгло време. Запозна ни една моя братовчедка, която каза “Вие двете обичате да рисувате – значи трябва да сте приятелки”. Точно това и стана! Прекарахме цяло лято да рисуваме анимационни герои. Мисля си, че това запознанство ме върна към рисуването в момент, в който пораствах и се бях пооткъснала от него.

В Саутхемптън ли намери стила си или си беше оформен от по-рано. Рисувала ли си някога, например, реалистични обекти с молив?
Винаги съм рисувала жени, още когато бях много малка – давах им суперсили, рисувах стаите, в които живеят, опитвах се да градя някаква история с тези жени. Дoкато бях в гимназията, обаче, започнах да ходя на уроци по рисуване – представи си “live drawing”, стоя 5 часа на един стол и рисувам един човек с молив. Имаше “правилен” и “грешен” начин да го рисуваме този човек и конкретно очакване как трябва да изглежда резултатът. Беше ми  ужасно трудно и започнах да си мисля, че може би просто съм много зле и трябва да се откажа – ей такива мисли ми минаваха през главата. В класа имаше хора, които бях много добри с молива – успяваха да правят всички сенки както трябва, остриха си моливите с нож, а аз стоя с една острилчица и всичките ми линии са едни къдрави. Тогава учителят ми, който беше виждал нещата, които рисувам извън класа, каза, че ако спра да рисувам онези момичета, стилът ми ще се издигне, ще стане по-сериозен. После пък имах един приятел, който учеше архитектура и буквално ми поправяше къдравите линии отгоре с молива си. Чувствах се като абсолютен аутсайдер и сякаш грам не ме бива в това, което искам да правя.

Всички тези хора ми казваха, че трябва да е различно, че е детско, че е наивно, че нямало достатъчно дълбочина – плоско било, нямало перспектива, нямало пропорция…

В университета в Саутхемптън, обаче, попаднах на най-правилното място – няма нищо реалистично в този курс. Тогава един мой учител ми каза “Dessy, you just need to get messy” и аз буквално се “отпуших”. Там ни окуражаваха да не планираме това, което рисуваме, а просто да рисуваме. Много ми помогнаха и други “live drawing” класове, в които имахме 3 минути да нарисуваме нещо, а не както преди – 5 часа.

Тогава осъзнах, че всичко, което ми бяха казвали и което се бях опитвала да правя, с причина не ми е идвало отвътре.

Колкото до стила, той с годините се самооформя, ти просто го следваш. Забавно е, че в университета рисувах пейзажи, планини и добавях много текст, а сега се върнах при жените.

Имаш ли героини, които се появяват отново и отново?
Те всички са обвързани като в някаква Вселена, която съм им построила. Всяка от тях е свързана по един или друг начин с мен и това, през което преминавам в конкретния момента. Често се появяват и такива героини, свързани с другите жени около мен – от приятелките ми до тези жени, които виждам онлайн. Когато тръгна да рисувам, обичайно е заради някакво чувство, което пък е провокирано от история – нещо, което съм прочела или слушала. Тоест, не съм мислила върху историята целенасочено, но тя си е била там през цялото време.

Случва ли ти се да се вманиачиш по някоя тема, да рисуваш много по нея, после да ти мине и да минеш на следващата?
Случи се с Джак Керуак в университета – буквално бях обсебена и части от негови поеми бяха навсякъде в рисунките ми. Сега като че ли започвам нова фаза и сякаш откривам нов стил, който с времето изниква малко по малко. Героините изглеждат една идея по-реалистично, но отново са пречупени карикатури (с онези зъби – рехавички и по-заострени), нови са и цветовете, които използвам.

Кажи ми за тях! Много харесвам новите цветове!
Цветовете идват от модерно японско изкуство и нещо, което ми попадна в Pinterest. Обичам да избера една палитра и да работя само с нея, а тези цветове си ги усетих много мои.

Явно и при теб, както и при мен, както и предполагам при много хора около нас, вдъхновението идва от дигиталния свят. Как мислиш – това добре ли е или не чак толкова?
Няма как да се отрече, че има и двете страни. От една страна можеш да се окажеш в някаква яма, в която скролваш и скролваш, докато накрая не се почувстваш ограбен, защото не си научил или видял нищо ново, но от друга – няма как да стоим в миналото и просто да го идеализираме – сега разполагаме с различни инструменти и трябва да работим с това, което имаме. Като цяло аз не пътувам много, моят живот е в града и дигиталният свят е начин да видя и да се вдъхновя от света извън този тук. Откривам много добри жени фотографи и няма начин да не се чувствам докосната от нещата, които правят. Често рисувам по референции от техни снимки като винаги добавям по нещо, човек или растение, например, което не че им е липсвало, но някак ги прави по-завършени в моите очи.

Рисуваш жени, натърти, че се вдъхновяваш се от жени фотографи, умишлено ли го търсиш?
Така се случва. А и моментът е такъв, че сякаш е време да отпразнуваме това, което жените творят като ултимативните създателки. И докато доскоро жените оставахме в сянка, сега като че ли е нашето време.

Може би и по-лесно откривам вдъхновение в работите на жени, защото тяхната перспектива е близка до моята.

Искам да знам какъв беше брийфът за корицата на книгата на Мила Михова, как се стигна до тази мега илюстрация?
При повечето корици, които съм правила до момента съм нямала брийф, но в случая с корицата на Мила, тя знаеше точно какво иска – да язди еднорог, да е русалка, да има радио и една дебела котка до нея. Това беше. Мисля, че оттам тръгна и това с облаците, които рисувам и в момента – казах си, ами пък защо да не е и в облаци.

За какви проекти обикновено те търсят хората?
Напоследък имам огромен късмет, че се свързват с мен главно с проекти за жените. Един от последните, по които работих беше за Закрила на жените в затворите в южен Лондон. Организацията се грижи да образова жените, да им помогне да си намерят адвокат и въобще да ги подкрепи по всякакъв начин, защото много от случаите са на жени с провинения, за които има реална опасност да влязат в затвора. След това работих с Fine Acts за създаване на илюстрации, които да служат за нещо като банка от изкуство, която може да се използва в различни случаи. Включително имаше изложба, в която моята илюстрация се казваше My Body, My Choice (първоначалното ѝ име пък беше I’m not my body, I’m Somebody). Харесва ми и бих искала да правя повече проекти за социална промяна и околна среда, ще ми е приятно да работя и върху нещо около устойчива мода.

В тази връзка, кажи за тениските – така се запознахме, купих си GIRL.
Girl e бестселър, от нея през ръцете ми са минали сигурно сто броя. Всички тениски са ситопечат – харесва ми процесът, това да знам, че всяка тениска е минала през мен. Доскоро всички тениски се правеха буквално в стаята ми в Лондон. Groovy Baby, най-новата, от която има налични още няколко бройки, пък принтирах за пръв път в Ситостудио в София.

Знам, че слушаш Andy J Pizza, какво още, освен да го слуша религиозно (и аз го слушам без да съм илюстратор), трябва да прави един съвременен артист, за да има успех?
Аз, ако знаех… (смее се). Ако преди е имало начертан път за художниците в България, то той вече не е релевантен. Правила няма никакви и си на едно игрище не само с тези от твоята държава, а с такива като теб от цял свят. Трябва да си там всеки ден и да си много последователен.

В дигиталния свят, ако не се появиш един ден, два и хората ще забравят за теб.

Също така трябва непрекъснато да опитваш и да напипаш какво те отличава.

А ти идентифицирала ли си какво харесват в работата ти тези хора, които те харесват?
Като цяло гледам да има някакъв хумор –  нещо, което да не е перфектно, да е закачливо – било това със зъбите и друго леко шокиращо. Затова има и толкова много голота в моите илюстрации. Отделно е много по-лесно да рисуваш голи хора, отколкото да им измисляш дрехи. Не че имам проблем да го правя, но бъдейки гол този герой остава недвусмислено един и същ, просто защото изглежда по един и същи начин. Иначе трябва да има стил и да стане “някого”, а на мен ми харесва да изглеждат малко като духове – с коса и извивки.

Обичам по-пищни тела, които не виждаш толкова често. Навсякъде виждаме перфектната фигура, обаче перфектна фигура може да е всяка фигура. Също така защо трябва да се срамуваме, че имаме гърди?

Питали са ме защо нося тениска с голи гърди (GIRL тениската на Деси)
Всички момичета, които ги носят дори не са се замисляли за това, но се оказва, че много от тях са ги питали. И аз не съм се и замислила като съм я рисувала, просто е такава. Друга интересна ситуация е, че в много случаи мъже виждат илюстрациите ми и идват и казват “Is that you?” по един сещаш се, особен начин – решават, че щом рисунките ми са толкова разкрепостени, то автоматично могат да се развихрят и с допускания за мен от тази отправна точка.

За финал, кажи ми какво слушаш, четеш, харесваш в момента и би препоръчала и на нас?
Подкастът на Andy J Pizza е за всеки креативен човек, който има нужда от насока и практичен съвет. Фотограф: Trippy Dana, изключително вдъхновяваща. Нещото, което ме плени в нейната фотография са психаделичните цветове и това, че всичките героини в снимките ѝ са като излязли от 60-те и 70-те години. Инстаграм фурия: Miranda Makaroff.
В момента чета “Граница” на Капка Касабова, една от най-страхотните книги, които съм чела от доста време насам. Мога да добавя spiritual учителка, която има много книги и ютуб канал– Teal Swan, а откъм музика топ съвременни банди в момента са ми Fontainеs D.C., White Room, Yak, Surfbort, Amyl and the Sniffers, Kikagaku Moyo. Преди няколко дни бях на кино сама и гледах Rocketman, филмът за Елтън Джон, и все още не мога да спра да слушам негов песни – няма как да не го препоръчам!

Ако още не сте го направили, може да последвате Деси в Instagram тук, а в сайта ѝ може да поръчате пресни, пресни новите ѝ принтове. За финал слагам моя любим принт от серията.

заглавна снимка: @onlydestt