Да бъдеш bon-vivant и “уикендът” ни в горската резиденция Bedouin

Точно преди три дни в полунощ четири жени отбиваме от северната магистрала към село Валевци, напът за Bedouin. Късно е, а в колата си говорим единствено как нямаме търпение да изпием по чаша вино пред камината и утре…, утре да се събудим спокойно и сред Балкана. Понеделник вечер, усеща се като петък, а аз не спирам да наричам малкото ни бягство през седмицата – “уикенд”.

За този уикенд, който всъщност не беше уикенд, хората зад горската резиденция бяха събрали група от девет души. Много ми хареса как Елена (любим човек от Bedouin екипа, с когото пътищата ни се пресичат вече в няколко държави) обясни защо са ни поканили – в нас са видяли посланици на добрия живот. Усетих се сякаш за пръв път някой вербализира (при това по-добре от мен) какво въобще се опитвам да правя в интернет – с блога, с профила си в Instagram… 

Всеки един от нас там беше истински Bon Vivant. 

Този термин е заемка от французите, които това си го умеят много преди да измислят дума за него в средата на 17 век. Съвсем буквално Bon Vivant означава човек, който си живее добре, на когото не му трябва повод, за да се наслаждава на живота и да го празнува. Ако си Bon Vivant, то вероятно си социален, а неща, които за другите нямат почти никакво значение, красива чаша за вино или метален чайник, например, могат моментално да ти качат нивото на щастие догоре. 

Да бъдеш Bon Vivant не е функция на възраст, време или финансови възможности, а е чисто и просто отношение към живота, философия как да го живееш. 

Горската резиденция е достатъчно далеч от София, за да забравиш градските си грижи и достатъчно близо, за да е достъпна. Отне ни малко повече от два часа, за да стигнем до уютна каменно-дървена къща с панорамни прозорци, висок таван, отрупана маса и приглушена светлина, идваща от няколко старинни свещници. Виното ни чакаше, приятната компания на Милена, Димитър, Дани, Филип, Елена и Милица, също. Чакаха ни до късно и ни посрещнаха на вратата с прегръдки. Минути ни трябваха, за да се усетим добре дошли.

На сутринта с Поли се събудихме свежи и от само себе си (при все, че си бъбрихме в хола до 4 през нощта) и видяхме внушителната шарена планина през прозореца и река Росица, която минава точно край Bedоuin. Тогава срещнахме и Мими. Мими е сърна, за която Милица и Митко се погрижили като бебе и макар да е вече голяма, всеки ден се отбива у дома при тях. Много ми хареса как Милица говори за Мими, усещаш любовта ѝ към нея, тревогата, че нещо може да ѝ се случи в гората, но и разбирането, че Мими е диво животно, че трябва да си има свободата и да се учи да оцелява сред природата. Само ще вметна, че освен талисман на резиденцията и очевидно привързано към Милица и Митко сърненце, Мими също е Bon Vivant – нищо не обича така, както обича грозде. 

По светло, Bedоuin е още по-хубав, а градусите са някъде около 25. “Уикендът” не е уикенд, но и ноември не беше себе си. С Дани облякохме банските и потопихме по крак в студеното вирче наблизо, ей така, да се каляваме. Денят ни беше пържени филийски с домашно сладко, федербал, “Не се сърди човече”, книги, домашен ябълков сок, обяд на открито и джакузи в двора. Димитър вдигна дрона, за да документира последното, а на този кадър с дозa хумор (и това му трябва на един Bon Vivant) му казваме “Супа от инфлуенсърки”. 

Bedouin има голям двор, в който миналото лято за пръв път са организирали Forest Carnival, един вид концептуално събитие с музика, храна, пърформънси и декорация. Обещават догодина пак да го има, само да намерят къде да го вместят измежду всички сватбени церемонии, за които ги търсят. В началото мястото започнало да се развива (като бар) от малката кухня на резиденцията. После тръгва нейният строеж като всяко дърво е минало през ръцете на Митко, а веселбите се преместват на летния бар. Преди две години се включва и Милица, за да вдъхне на Bedouin от своята естетика. Елена става част към екипа след кръстосване на света от Германия до Индия, за да се намери най-вкъщи на това място край Севлиево. Всички те имат ентусиазъм и куп идеи как да облагородяват и развиват района, и как да колаборират с други местни малки бизнеси. Амбицията им за Bedоuin е да е място с добавена стойност, където хората могат да си починат сред природата. Тук само ще вметна нещо от Japonisme, книгата за японската култура, която споменавам за пореден път, но наистина си заслужава да прочетете.

Става дума за концепция, която наричат Shinrin-yoku (forest bathing) или разходка сред природата като тук не говорим за интензивен преход или изкачване, а за спокойно свързване с гората в тишина. Японците смятат ритуала за ключов, за да се съхрани доброто психическо и физическо здраве.

Но да се върна на къщата и да ви дам малко повече информация за настаняването в нея – просторна е, с четири стаи, в които комфортно могат да нощуват 9 човека, но ако сте си по-близки биха могли да се съберат и 11-12 души. Най-добрият вариант е да се комбинирате приятели и да наемете цялата къща, но и да сте двойка, може да си вземете една от стаите при наличност.

Вечерта си запалихме лагерен огън в двора, увихме се като бурито в одеала, гледахме кратки филми с Джъд Лоу и Джанкарло Джанини, а накрая дори си заформихме кино вечер с Grand Budapest Hotel. Нямаше някой, който да не го беше гледал вече, но нищо не се връзваше по-добре от Уес Андерсън на лавандуловия чай и нашето подобно на коледно настроение. Моето местенце се беше паднало на така наречения “мечешки” диван, на който му се носи славата, че откакто Митко го претапицирал в него винаги се заспива. И с право. Заспах. Много е приятно, колко добра сглобка може да се получи от дузина хора, които не се познават добре, но имат пресечни точки и са в среда, която предразполага да си станат близки. Разговорът и смеха вървят с темпото на виното. Сякаш това е най-голямото предимство на подобни, да ги наречем бутикови, от невъзможността ми да намеря по-подходящо определение, къщи за гости.

Втората ни сутрин започна с посрещането на Мими за закуска и войната на баниците между Антон и Митко. Ако никога не ви е хрумвало да сложите чубрица в баница със сирене, направете го. На една част от групата им предстоеше off road разходка до хижа Мазалат, а на другите – пътя към София, което никак не звучеше примамливо след два дни на живот със забавено темпо. Предпоставка за истинска почивка в горската резиденция е и изборът им да няма WiFi. Покритието в планината генерално е слабо, така че имаш добро оправдание да се откъснеш наистина и да се радваш на това, с което разполагаш в момента, а то е точно толкова, колкото ти е нужно, за да зарадваш душата. Малко преди да тръгнем обаче, имахме една интересна “спирка”.

В къщата на Beduin видяхме картина на Николай Панайотов. Покрай нея стана дума за художника, който живее между Париж и село Стоките, като селото се намираше на  няколко километра от нас. Преди време Николай Панайотов и съпругата му Лариса Илиева, купуват вече нефункциониращо местно училище (на цената на една картина), известно в момента като Бялото училище, и го превръщат в свое ателие и център за изкуство. Макар и да нямахме възможност да се запознаем с художника, който в момента е в Париж, Милица ни заведе в училището, което е едно от най-красивите пространства, в които е стъпвал кракът ми у нас. Скоро ще ви покажа и малко повече снимки оттам, но засега толкова.

Усеща се сякаш органично в онзи район се появяват места с различни, но някак допълващи се концепции и няма да се изненадам, ако до няколко години имаме доста причини да запалим колата натам. 

---

Резервациите в горската резиденция са за минимум две нощувки, като цената за стая на нощ е 120 лв. За да получите повече детайли може да им пишете тук. 

Давам ви идея, че нощувка може и да подарите на близък за празник (той ще получи красива картичка (хартиен носител), предоставена от Bedouin), след което може да подбере дати, които са му удобни.