Този текст отлежава в главата ми от януари и по всичко личи, че беше нужно Instagram да се счупи, за да успея да го напиша.

На 11 януари имам рожден ден и не съм от хората, които чакат някой да им направи изненада – организирам си я сама. Много козирожко, ще кажете… и ще сте прави. Малко преди рождения си ден реших, че този път искам да празнувам с кабаре спектакъл. Не къде да е, а в Париж.

Няколко пъти съм попадала на професионални бурлеска актове в Лондон и честно… ужасно ми харесва.

Говорим за плът, пера и пискюли, но също така за жени, които излъчват такъв извънземен контрол над тялото си, движенията му, самочувствието и сексапила си, че преди всичко се чувствам респектирана от тях и уменията им (включително умението да са “над” несигурностите, които със сигурност също имат).

Реших, че добро място да видя нещо такова е Париж и сведох избора до Lido и Crazy Horse. Билетите бяха на почти идентични цени, ето защо ми оставаше да реша – бляскав, голям спектакъл с фантастични костюми (поне така изглеждат на снимките в Интернет) от една страна или малък, секси спектакъл… без костюми, от друга. На вас изборът може да ви се струва очевиден, но аз се разкъсвах между двата сайта като главна героиня от латино сериал в любовен триъгълник, докато най-после успея  да взема решение. Избрах второто и така се сдобихме с два билета (и бутилка шампанско, все пак имам рожден ден) за шоуто Totally Crazy на 11 януари в Crazy Horse Paris. Воала!

Малко след като ги купих, обаче, в главата ми нахлу серия от натрапчиви мисли.
Ето и въпросните на вашето внимание:

Да подкрепям спектакъл (купувайки си билет) с танцуващи голи жени не е ли антифеминистко? Ако пък Crazy House съществува, защото мъжете (!) искат да гледат една идея по-софистициран стриптийз? Къде е границата между бурлеска спектаклите и стриптийза? Дита фон Тийз феминистка ли е или антифеминистка? Мога да продължавам, но вярвам, схванахте какво ме мъчеше.

Ако ме познавате, то знаете, че мога да изкарам нездравословно много време в подобни терзания. Тук сякаш е добре да кажа, че се определям като феминист… с критична мисъл. Допълнението ми е особено важно, защото напоследък все по-често искам да се дистанцирам от арационално, аргесивно и неконструктивно поведение, което за по-лесно се слага (от хора и медии) под тази шапка и само вреди на тази иначе рационална и конструктивна концепция с визия. Феминизмът за мен е и много под повърхността на повтарянето (и репостването) до пълно изтощение и лишаване от смисъл на изрази включващи “self-love”, “best version of yourself” и други “модерни” по тази линия. Ей тези проявления са в двата края на спектъра, където не искам да бъда.

Съвсем прясната си лична драма реших да започна да разнищвам от Дита фон Тийз, която е това за бурлеска танцьорките през последните 20 години, което Киара Ферани е за модните блогърки. Та, феминистка ли е Дита? В едно от интервютата си за The Huffington Post тя обяснява как в миналото в Щатите бурлеска спектаклите били насочени (само) към мъжката публика в стриптийз клубовете, но това, което се наблюдава напоследък е, че пърформънсите излизат оттам, а публиката на Дита, например, става предимно женска и такава на хора от LGBTQ общностите. Сякаш това вече не е забавление за “джентълмени” по време на Сухия режим или заголена хумористична сценка от още по-стари времена. Тоест, въпреки че Дита непрекъснато бива нападната, че прави нещо, което опредметява жените и има деградивен ефект, именно жените са тези, които се вдъхновяват от нея, женствеността и присъствието ѝ, и съответно пълнят залите. Означава ли това, че феминизмът е жив термин, който търпи развитие така, както общностите и техните ценности търпят такова? Другото популярно мнение тук е, че жените, които играят бурлеска (или практикуват pole dance) просто за забавление или като вид изкуство правят лоша услуга на обществото като нормализират стрийптийза, нещо, до което много жени опират не за забавление, а само за пари (и е недвусмислен пример за обджектификация (опредметяване) на жените).

Crazy Horse e малък театър, който съществува от 50-те. Създава го художника Alain Bernardin, който на база всичко, което прочетох за него, звучи леко като парижкия Анди Уорхол. Важни са му били две неща – жените и да бъде в разрез с нормите. Толкова е обичал да конфронтира общественото мнение, че през 60-те прави хореография, в която интимните части на танцьорката са скрити със свастика. В последните 13 години Le Crazy, обаче, се управлява от жена – Andree Deissenberg и това се усеща. Andree разказва как през 50-те в Париж голотата била табу, бурлеска пърформънсите били създавани от мъже за мъже, а да танцуваш било особено бунтарски акт и означавало, че обществото задължително те отхвърля до позиция аутсайдер. За Bernardin се носели слухове, че се влюбва във всяка нова танцьорка. Ситуацията днес Andree описва като доста по различна и за танцьорките казва, че са феминистки, но не от тези, които ще изгорят сутиените си, а от тези, които ще ги носят… ,само ако поискат. Жени, които свободно избират кариерата си и работят здраво за нея. След всичко прочетено (и особено след спектакъла) бях много любопитна какви са тези жени извън сцената и последвах тази, която ми направи най-силно впечатление, @pixellcanon (да, измислят си сценични имена, към което съм със смесени чувства). Останах изненадана – супер артистична, много фина по онзи френски и дори леко банален (задължително с барета) начин – споделя много цветя и картини на такива и определено изглежда като човек, който си пада повече по зелен чай и йога, отколкото по бурен нощен живот.

Коментарите за Crazy Horse в мрежата бяха толкова поляризирани, че единственият начин да имам мнение по горните въпроси, които продължаваха да ме тормозят, беше да видя как ще го усетя на място.

Вечерта на Totally Crazy.Нямам Loubotin (с такива танцуват момичетата в Crazy Horse), но пак сложих висок ток за случая. Въпросът беше – ще се почувствам ли дискомфортно на стола си или това представление ще ми даде онзи особен бууст на сила и увереност, който можеш да почерпиш само от друга жена, която виждаш да бъде уау. Първият акт, с който Crazy Horse откриват всяко шоу от 1989 насам се казва God Save our Bareskin – момичетата маршируват, “облечени” в униформи и онези класически шапки на английските кралски гардове (някога са ги правили от мечешка кожа (skin of a bear) и оттам играта на думи с bare (naked) skin). Още тук ти става ясно, че голотата не е централен елемент в това представление – момичетата са така прецизно облечени в светлина, че като естет (за какъвто се смятам), това си беше истински пир за очите. На моменти дори изглеждаше невероятно колко съвършен е синхронът на осветлението с танците, които всъщност са доста сложни (честно, не отидох с очаквания за балет, а за нещо по-простичко). В последствие прочетох, че в света на танцьорите да танцуваш в Crazy Horse трупата е нещо престижно и когато има кастинг за ново Crazy момиче, опашките с желаещи да покажат какво могат, са безкрайни. Тоест това е мечтана кариера за някои жени, кариера, която ще ги направи щастливи и успешни. Друго нещо, което ми направи впечатление е, че телата на момичетата са напълно идентични, или поне така изглеждаха на сцена. Поразрових се и се оказа че Bernardin е поставил стандарти, които все още се спазват за целите на шоуто (нещо, което не е чуждо и на традиционните балети). В случая на Crazy Horse височината трябвало да бъде между 1,68 и 1,72, гърдите малки, краката дълги за пропорциите на тялото, а красотата – напълно натурална. Ето още нещо, тези beauty стандарти, за което Crazy Horse със сигурност посрещат остри коментари. Не знам доколко в танцовата индустрия има “отваряне”по темата, както в последните години има в модата, но е интересно.

Но да се върна на спектакъла. Традиционно в бурлеска спектаклите шоуто се води от мъж конферансие (открива го и казва по няколко думи между актовете), тук обаче имаме жена (Laurie Hagen) със страхотно чувство за хумор.  Песните бяха джаз или интерпретации на поп парчета, включително Toxic на Бритни Спиърс, която едва разпознах (звучеше толкова добре) и преливаха една след друга – точно, когато мислиш, че си видял най-красивия пърформънс – главата ти се завърта от следващия. И така два часа и общо 18 акта. Единственият момент, в който започнах да се въртя нервно в стола си беше акт с песента на Мерилин Монро – My heart belongs to daddy (линквам видеото от  филма Let’s Make Love). Не знам за Мерилин Монро, но целият този “sugar daddy” сценарий ме кара да настръхвам на много нива и никое от тях не е приятно. Безспорен факт, обаче е, че “daddy”-та в публиката нямаше. Миксът беше предимно от компании жени и доста двойки (като нас), което потвърди завоя в аудиторията, за който споменават както Дита фон Тийз, така и Andree Deissenberg.

Факт  е, че ако си човек, който търси буквална голота и шоу като в стриптийз бар, да купиш билет за Crazy Horse ще са едни много, много зле похарчени пари. Начинът, по който аз усетих ситуацията е, че цялото преживяване беше много повече чувствен пърформънс, отколкото директно сексуален такъв; съблазнителен на ръба, но не и предлагащ се.

Ако трябва да си отговоря на въпросите, които възникнаха в началото – за мен този спектакъл беше ако не подчертано феминистки, то не и в конфликт с феминизма. Женската публика е неговата естествена такава. Харесах тези жени и тези жени ме накараха да харесвам още повече факта, че съм жена, че имам това тяло и свободата (и избора) да го облека в пера, пайети и пискюли, и да танцувам в него, ако това ще ме направи щастлива.

Ще ми е интересно да разбера вие как усещате подобни пърформънски – феминистки или антифеминистки? Арт или пошло? Къде виждате границата?