Неделя, 8am @ Терминал 5, Heathrow Airport

Последното щеше да звучи добре, ако допреди два часа не бях на парти, което се оказа толкова сюрреално, че все още смилам видяното. По начало мразя сутрешни полети и под сутрин разбирам всичко преди 12pm. Опитвала съм да бъда “morning person”, пробвала съм да ставам в 5am – твърди се, че така правят продуктивните хора – не е за мен. Единствената причина да се намирам в тази ситуация е нездравият оптимизъм, с който се убедих, че мога вечерта да отида на парти и без проблем да стигна на коктейлен клас по обяд на следващия ден. Незначителната подробност е, че между двете има повече от 2500 километра и по-малко от 8 часа разстояние. Към сегашния момент оценявам решението си като… не особено разумно.

Monthly Update е нова серия текстове в блога, която за мен има смисъл като ретроспекция на месеца (за да не се чудя “Абе какво правя с живота си?”). Какъв е смисълът ѝ за вас, обаче? Току виж се окаже, че минаваме през подобни фази, правим подобни грешки, занимават ни подобни мисли, слушаме подобни подкасти, въобще имаме доста общо. Приятелят ми все се шегува, че в Instagram сме си като “support” група (някак по-малко сектантско звучи от “група за подкрепа”) и аз нямам нищо против – хубаво e човек да си има такава.

Март започна с гостуването на две от любимите ми жени в Лондон (@ipsyrm и @pollynikolova). Не си спомням кога е бил последният път, в който съм се вълнувала толкова за нещо, да не говорим, че започнах подготовка месец по-рано. Да, Лондон е град, който те научава да планираш. С тези две жени сме някаква форма на суперхармонично комбо – в интеракциите ни има 0 стрес и много разбиране (две неща, които се изкачиха в приоритетите ми в последно време). С Поли сме близки от 7-8 години, работихме заедно в Intro (списание), споделяли сме много смях, желирани мечки и нервни кризи на “затваряне” на брой.

Ипси познавам от “интернет”. Това с нея е като от Tinder среща да излезе сериозна връзка – джакпот.

Но това, че аз “кликвам” с тези две жени поотделно, никак не гарантираше, че те двете също ще “кликнат”. Всяко компания има различна динамика, енергия, ако щеш наратив, които моментално се променят, когато добавиш нов елемент. Друг начин да го кажа е, че не винаги, когато имаш мляко с яйце и добавиш захар става крем карамел, но има едни комбинации и приятелства, които “работят” така простичко и това е супер. Ако следвате някоя от нас в Instagram сте проследили програмата ни, ако пък не – в новия брой на AMICA има един текст за Лондон, който написах и в който влязоха много от местата, които се вълнувах да им покажа.


Лондон е като мистериозна, смущаващо красива жена на парти, която не говори с никого и не се усмихва – кара те да се чувстваш неудобно в стаята, но нещо в теб е привлечено от нея и искаш да я познаваш. Това не е град, който ще ти създаде комфорт от първата секунда – ще те подложи на тест, ще те остави да помрънкаш и тогава ще ти даде от себе си. За повече от 30 държави и стотици градове, обаче, никога не съм виждала нещо подобно. Ако тръгнеш да опознаваш Лондон, трябва да го направиш ниво по ниво, от запад на изток – от богатите квартали и спретнато наредени бели къщи, през емблематичната синя врата на Notting Hill, цветните фасади на Portabello Road, магнолиите на South Kensington, лудницата на Сохо…, да видиш контраста между банкерите на City-то и предприемачите и рекламистите на Шордич, и чак тогава, когато си готов за истинския ролеркостер, който отсъства от гайда на Lonely Planet – да се качиш в нощното метро през уикенда и да отключиш следващите нива на драг шоута в Долстън, фетиш партита в складовете на Hackney Wick и безкрайни неделни рейвове.  Продължението е априлския брой на AMICA.


Март се оказа и месецът, който предопредели остатъка от годината – с работна програма предстои да обиколим 15 държави в Азия, Африка и Южна Америка. Там ще организираме събития за предприемачи, чиито проекти решават предимно местни (но понякога и глобални проблеми) или ще работим с учени със сериозни пробиви (спомняте си разказа ми за мексиканеца, който разби молекулата на колагена, нали?). Всичко това е продължение на образователната инициатива, която въобще е причината да сме в Лондон. До последно не се знаеше дали ще спечелим този проект или не, но ето – случва се и 2019 може да се превърне в най-вълнуващата година досега, или просто в най-стресовата такава (да видим!). Опитвам да не натоварвам това, което предстои с прекалено високи очаквания, но ще излъжа, ако кажа, че не се вълнувам. 15 държави! Уау!


Не знам дали заради неяснотата дали ще вземем въпросния проект или е някаква банална пролетна “умора”, но счупих всичките си ритуали за mental health и това веднага се усети. Включително позабравих да правя detox hour (разказвах ви за него тук) и прекарах твърде много време в интернет и особено в Instagram – средното ми число в Activity Log е 2.5 часа. 2.5 часа x 30 дни – 75 часа?! Много е.

И макар и да го смятам като място за забавление, той понякога е и място за “работа”. Къде е границата и балансът тогава? С размисли по тази и други теми, свързани с “инфлуенсъра” като явление, гостувах в подкаста Говорѝ Интернет (ако темата ви е любопитна, епизодът е тук). В друг подкаст, пък, Estee Lalonde (знаете, че я обожавам) спомена нещо (пак по темата), което ми стана особено интересно като ново явление, с което за пръв път именно нашето поколение се сбъсква. Мащабът на проблема набъбва за тези от нас, които създават и споделят съдържание от личния си живот и това всъщност е основата на професията, с която се идентифицират. Как жена с близо милион последователи в Instagram и още толкова в YouTube и въобще с целия си живот публичен и достъпен на един клик излиза на първа среща, опознава някого, гради смислена връзка от тази отправна точка? (Оставям настрана рискове и екстремнизми като от You по Netflix.) Но наистина – как го правиш, когато човекът, когото харесваш може буквално да скролне от днес до живота ти през 2007, да свърже точките, да си разкаже история, да направи куп допускания за теб (като разбира се ги пречупи през своята представа за света).  Не е баш равен старт. В интервюто Estee сподели, че когато наистина харесва някого предпочита той да не я следва в социалните мрежи (не че му е забранила или го е блокирала, но го моли да уважи това решение). Логиката ѝ – както тя не отива в офиса му, докато той работи, за да го наблюдава, така и тя не иска да бъде наблюдавана от него, докато самата работи. Интересен страничен ефект на подобен вид публичност. В значително по-ниска степен, това съществува като казус и за всеки от нас. Какви допускания би направил потенциален партньор, когото срещаш за пръв път сега, ако си направи труда да “скролне” до пост първи? Колко комплексни ще са те? А доколко верни?

Този месец освен, че загубих много време в Instagram (ако ме следвате, може би сте го усетили и по стоте концепции за grid, които смених), успях и да се включа  в една смислена инициатива на Converse, Love the Progress, която в световен мащаб стартира диалога за силата на жените, борбата със стереотипите, говори е за мотивация и промяна в нагласите. #InMyConverse е хаштагът, който събира посланията на жени от цял свят, написани върху чифт Chuck Tylor, като от глобалните посланици особено ме впечатли Stephanie Kurlow – 17-годишната австралийка, която се бори да бъде първата в света балерина с хиджаб. Целта ѝ е да вдъхнови младите жени да преследват мечтите си, без значение раса, религия, откъде идват и каква е тяхната история.

За България посланици на кампанията сме Лили Гатева (@lilly_of_the_vegan), Божана Кацарова, Анелия Ичова – AKASHA и аз, като с всяка от нас има интервю в asphalt.bg.  

REDEFINE GIRLY се чете на моя чифт Converse.  Напоследък ми прави впечатление как “girly” и “момичешко” са думи, които са се сдобили с негативна конотация и смисъл на лековато, несериозно, на нещо задължително розово и всъщност не особено готино. Иска ми се да предефинираме тези думи обратно към нещо смислено, красиво женско, нещо, с което се гордеем да се асоциираме и ако “girly” ще е етикет – да е от най-хубавите.

И докато сме на женска територия, хвърлете око на Groovy Baby – badass ситопечатаните тениски на илюстратора Деси Баева. В сайта ѝ може да ги поръчате както за България (доставката е с Еконт), така и за UK. Деси е една от любимите ми жени тук, която ме води по хипстърски брънчове, car boot sale-ове, че дори и ме убеди да “ми гледа” на Таро. Последното нямаше да е важно за monthly update-a ми, ако не бях изтеглила Two of Wands, което е карта с рисунка на човек, който държи глобус в ръката си или иначе казано “вещае” пътувания. Как това придобива смисъл? Върни се няколко абзаца по-нагоре. Случайност?

Какво още…

  • През март се включих и в първия си английски анти Brexit протест #PeopleVoteMarch, заедно с още милион души в Лондон. Повтарям… милион!
  • С не чак толкова много, бях на голо четене на книги. Приятел, с когото отидохме каза, че е като “голите новини” от едно време, но по-литературно и феминистко. Така де, три жени четоха (чисто голи) части от любими книги и собствени текстове – от порно биографията на Джена Джеймисън, през поеми (свои и чужди) за Брекзит (Sonnet of the asshole, посветена на Тереза Мей, особено ми допадна) до “Американски богове” на Нийл Геймън.
  • Седмицата продължи силно, защото на следващата вечер бях на муай тай боксинг мачове, за да подкрепим приятел, който тренира любителски. Мачът му завърши равен. И като сме тръгнали със сравненията – усещаше се като кеча от едно време, но по-интелигентно и с цел – с приходите се подкрепя mental health организация.
  • Междувременно в София изпуснах събитието на любимата ми Ели, която представи книгата си “Когато порасна искам да стана чужденец” (има я и моята история на няколко странички). Книгата е вече по книжарниците, а аз нямам търпение да се добера до нея.
  • Пак в София пропуснах и мега  #instаgramable събитието, което Answear направиха в Галерия Структура. Хубавото е, че с тях ще си наваксам. Stay Tuned.
  • Открих, че единственият newsletter, който чета от-до е този на Plan A (знаете как е обичайно – абонираш се и после никога не ги отваряш). Ако Climate Change темата ви жегва, абонирайте се за интересни ъпдейти най-долу, във footer-а на страницата им.


RANDOM FACT (или напълно безполезен факт, който научих този месец и не знам как всички ние сме съществували без това знание досега): твърди се, че Клеопатра е “изобретила” първия вибратор, като вибрациите били произвеждани от пчели, затворени в средство с правилната за целта форма. Мит или извънредна находчивост, кой знае.

През април предстои да съм предимно в София и ще се радвам да се видим в блогърския corner на гаражната разпродажба (в американски стил), която The House организират на 13 и 14 април. Скоро ще ви споделя още детайли.

Имаше ли смисъл за вас тази публикация, полезна/интересна ли ви е по някакъв начин  – ще ми е ценно да получа обратна връзка тук или в Instagram.