WEEK 1. Roam и идеята на коливинга

Кога започва едно пътуване за теб? Когато излезеш от вкъщи, когато се качиш в самолета, когато стигнеш до крайната точка? За мен точният момент е този, в който знам, че сме достигнали онези 11 хил. метра във височина, които ми дават усещане за безопасност, когато загаснат светлинните табла за коланите и аха да поръчам джин с тоник. Полетът ни от Доха до Бали беше около 9 часа и доста празен. За хиперактивен човек като мен първото е ад, за второто ми е все тая. В резултат имах цялото време на земята (пардон – над нея) да сменям седалки и да размишлявам къде се чувствам комфортно, къде не и защо така. Напълно безсмислено (даже тъпо), ще си помислиш, но наскоро ми попадна статистика, че местата до пътека и прозорец са еднакво предпочитани, но само 1% от хората обичат да са в средата (макар и технически всички седалки да са точно 42см).

Ако задълбаеш, става ясно, че пътниците до прозореца обичат усещането за липса на граници (с глава в облаците), докато другите (до пътеката) преди всичко ценят възможността да се движат свободно, без нещо да ги ограничава или да се налага да искат позволение.

В средата, балонът ти лично пространство (представи си го баш като балон) е попритиснат от балоните на хората с “по-късметлийски” седалки. Именно затова се чувстваш приклещен, на тясно. Реших, че последното е добър повод за стречинг и за следващите няколко полета нарочно запазих все средни седалки между непознати. Ей така, за да преодолея дискомфорта и нуждата да строя бариери от списания помежду ни или да стоя със слушалки дори и да не слушам нищо (почти безотказно работеща стратегия да не те заговарят). Подобен стречинг са и следващите пет седмици. За човек толкова активен онлайн и с професия като моята, аз съм доста асоциална. Обичам внимание, но в малки групи (до 5-6 човека) и хора, които вече познавам. Според психоложка, на която попаднах преди време съм заучен екстроверт, в опит да притъпя, колко дискомфортно се чувствам понякога сред хора.

ROAM, БАЛИ.

Това пътуване отлежава в главата ми от няколко години, когато за пръв път прочетох за идеята на коливинга и Roam (още не бяха отворили първата си локация, която всъщност е тази в Бали). Междувременно WeLive (от основателите на WeWork) в Ню Йорк, The Collective в Лондон и други компании направиха нещо подобно, но не съвсем. Има куп статии, защо някой би предпочел подобен подход при избора на дом и причините са от опитимизиране на ресурси и минимизиране вредата върху природата (трябва ли наистина всяка къща да има пералня, сушилня, миялна машина или е по-оптимално да се използват комунални такива) до това, че никога вече няма да си записваш да купиш тоалетна хартия. Накратко Roam е нюйоркси стартъп, който отвори коливинг и коуъркинг простанства (в едно) в Бали, Сан Франциско, Маями и Токио. Целта им е да направят толкова голяма мрежа от локации, че членовете на Roam общността лесно да могат да движат от един град в друг като Roam елиминира стреса от неяснотата (и поне за мен голяма спънка) къде ще живеят. Само ако си търсил стая или апартамен в разумни ценови рамки в град като Лондон/Ню Йорк, можеш да разбереш що за стрес докарва последното. Roam имаше и лондонска локация, но по мое мнение основателите бяха подбрали неподходящ район за типажа хора, който се опитват да привлекат.

Челси локация за хора, чийто начин на живот е предимно източно ориентиран – доста голямо не.

Това беше и причината да не тестваме Roam на Острова. Някак не съм изненадана, че с първата лондонска къща не им се получи и сега се релокират към King’s Cross, по мое мнение – в пъти по-релевантна за това къмюнити локация.

МЯСТОТО И РАЗХОДИТЕ.

Минимумът време, за което можеш да наемеш стая в Roam е седмица, а максимумът – “за цял живот”. В случая на Бали стаята ни (за двама) е 500 долара на седмица, като за месец пада до 1500 долара (най-ниската цена получаваш, ако си Roam member). Това включва собствена стая с баня (моята в Бали е с гигантска каменна вана) и достъп до обща кухня, басейн, коуъркинг спейс (с надежден Wi-Fi, нещо което на острова е лукс) и възможност да се включиш безплатно във всички събития, които пространството хоства. Идеята е цените да са сходни в различните градове, като са минимално съобразени със стандартите (би било странно стаята в Сан Франциско да струва колкото тази в Убуд). Бали, и по-специално Убуд (нещо като културен център на острова) напоследък привлича освен традиционните йога и духовно ориентирани хора, много тех предприемачи и хора, с професии независими от локацията (можех да ги нарека дигитални номади, но нещо в това определение ужасно ме смущава).

Откъм цена тук можеш да намериш в пъти по-евтини места за отсядане, но това, което отличава Roam (освен добрият Wi-Fi, разбира се) и го прави да си струва, е къмюнитито.

Alexis Dornier е архитект на пространството и е преобразувал стар бутиков хотел като добавил много отворени пространства за социализиране като едновременно с това имаш усамотението на стаята си. Взел е традиционния балийски модел на съединение от къщи (още в таксито от летището шофьорът ни обясни как три поколения от семейството му живеят заедно в специфичен тип местен compound, а той бил MBA, което като попитах се оказа Married By Accident), а U формата и типа на вътрешния двор ми напомнят Мароко. В същото време е смесил типичния за тук бамбук с бетон (ей така, да има за милениалите).

Повечето хора тук пътуват соло, но има и такива по двойки. Миксът е пъстър – от real estate адвокати, през предприемачи до готвачи. Оттам и разговорите стават рядко интересни. Дани, например, chef от Сидни, спретна вечеря за всички (около 20 обитатели) още с пристигането, някои от момичетата пък организират йога практики сутрин (все още не съм успяла да стана за такава). Не е задължително да правиш нещо за останалите “romies”, но някак ти се иска.

Общият знаменател помежду им е, че всички пътуват не заради местата, а заради хората.

Другото, което се повтаря е, че мнозинството са изчерпали я професията си, я социалната си група или град, и имат нужда да си вземат time off. И под time off нямам предвид безкрайно излежаване на хамаците в двора. Най-добрият time off е активеният. Групирането по интереси е лесно и можеш да скачаш от група в група, от сърф през хайкинг до вулкана, през зиплайн до спа, когато поискаш, като винаги си добре дошъл. Някои казват, че тук се намират приятели за цял живот – ще видим.

Ако някога реша да пътувам сама, ще търся подобно място за база. В Убуд можеш да хвърлиш око и на Unsettled (едномесечен coworking retreat), а добър начин да намериш социална група от други “работещи туристи” е в двата местни коуъркинга (Outpost и Hubud), който освен всичко друго периодично хостват дневни pool партита. И това, в което съм сигурна – коливингът е начин да си “купиш” не само покрив над главата, а достъп до преживявания, които непременно ще последват в подобна среда. Колкото до този начин на работа и на живот, имам още десетки въпроси, на които искам да си отговря, но точно в този момент се радвам да съм тук.

5 FINDS OF THE WEEK:
(или петте ми любими места тази седмица)

TUKAD CEPUNG – водопад (висок около 15 метра), който пада в каньон (не е много трудно да се промъкеш). Най-доброто време да си там (в този сезон) е около 10 часа сутринта, когато слънчевата светлина се процежда през дупката на каньона и вътре е пълно с дъги. Бяхме единствените хора в каньона, което е огромна рядкост за водопад в Бали.

PANGLIPURAN VILLAGE – традиционно балийско село на изток, запазено в непокътнат вид. Можеш да видиш разположението на постройките във всеки compound (запазено такова от векове) – сградата за главата на семейството, мястото за празненаства, храмът във всеки двор. Също така хората обичат да разказват за това как е построен редът в селото и какви са ангажиментите на различните членове на това мъничко общество.

HANGING GARDENS OF BALI – най-красивият басейн, който съм виждала някога, скрит дълбоко в джунглата. Комплексът е луксозен и доста скъп, но за ден, прекаран там – си заслужава.

ТHE YELLOW FLOWER – любимото ми местенце за похапване до момента – стига се по една тясна пешеходна пътечка, която тръгва от хълма на Roam. “Рекламират” го като мястото с най-добра гледка към вулкана, но последното е доста преувеличено, защото при ясно време ще видиш мнооого бледи и далечни негови очертания. Все пак локацията и храната си заслужават.

COFFEE PLANTATION – Разходката в кафе плантацията ми беше интересна, при все, че дори не пия кафе. Лино опита десетина местни кафета и пи luwak coffee – едно от най-скъпите кафета в света заради начина си на производство, а именно, че кафето минава през храносмилателния тракт на цибетка (бозайник, прилича на голяма катерица). Въпросното животно не различава цветове, затова подбира внимателно зърната, които консумира, само по аромат. След като така да се каже “излязат от тялото му” се мият многократно и белят още два слоя обвивки от кафе зърното преди да се премине към печене.