Burning Man за пръв път? Всичко, което трябва да знаеш.
Да “разкажеш” Burning Man е едновременно ненужно и невъзможно. Ненужно, защото той така или иначе ще изненада всекиго по различен начин и невъзможно, защото Burning Man може да бъде всякакъв. Гарисън, един от хората в кемпа ни тази година, го оприличи на калейдоскоп, което като че ли е най-подходящата метафора за преживяването – в зависимост от ъгъла, от който погледнеш, от начина, по който подходиш – винаги ще получиш различна реалност.
Има много посоки, в които можех да тръгна със съдържанието за Burning Man, но като че ли най-голяма стойност ще донесе това да се фокусирам върху подготовката и нещата, които е добре да знаеш. Целият този процес за мен беше свързан с куп притеснения (и изненади), но в крайна сметка се справихме добре и нямаше и секунда, в която да бедстваме или да ни липсва нещо от външния свят.
Едно от основните неразбирания по отношение на това “какво е Burning Man” е, че много хора го смятат за фестивал. Границите му обаче са далеч отвъд този формат – по-коректно е да го наричаме временно общество и социален експеримент (като такъв го стартира Лари Харви през 1986, когато гори първата си дървена скулптура на човек). Музиката, разбира се, има съществена роля, но отвъд партита говорим за цяла една вселена. За мен Burning Man е абсолютната алтернативна реалност.
Black Rock City е временен и напълно функциониращ град за тези повече от 70 000 души. Издига се за седмица в пустинята и след дни – просто изчезва без да има и следа от него. Като всеки голям град си има летище с трафик контрол от една шарена барачка, болници (прашни палатки, които обаче предлагат невероятна грижа), храм (The Temple е най-емоционално заредената точка на Playa), дори свой “университет” (един от кемповете движи такъв като предлага peer to peer обучение по теми от енергийни кристали до биткойн), DMV (Department of Mutant Vehicles, което е нещо като КАТ за арт коли), че дори и поща, където можеш да изпратиш писмо или картичка на хора от външния свят. И докато през първия ден си в ступор от всичко, което се случва около теб като във фантастичен филм – отляво те задминава духчето от Pac Man под формата на арт кола, а отдясно статуя на алигатор бълва огън, то в срeдата на седмицата това е новото “нормално”.
И този град функционира съвършено на база едничкия импулс на всекиго (!) да е полезен на средата и да е в синхрон с нея. Ако не бях видяла с очите си как работи това, никога нямаше да повярвам, че е възможно. Регулацията е вътрешна и на база 10 установени принципа, които включват неща като Radical Self-Expression (всеки има свободата да се изрази както му идва отвътре), Radical Inclusion (всеки може да е част от всичко), Leave No Trace (след края на случката не трябва да остава и следа от нея в пустинята), Decommodification (начин да се каже, че брандовете/комерсиалният свят нямат място), Radical Self-Reliance (да си подготвен и да разчиташ ексклузивно на себе си), Gifting (да подариш нещо от себе си на другите) и още… Може да прочетеш подробно принципите тук.
Отвъд това, единственото, в което трябва да се увериш е, че спазваш законите на Невада. Ето един интересен пример за понякога тънката граница – да си абослютно гол е напълно ок и в реда на нещата, защото е форма на себеизразяване, но да правиш секс на публично място, разбирай на “улицата” или Open Playa (пространството с арт проектите в центъра на картата по-долу), е нарушение на закона, което може да ти докара проблеми.
“Гражданин” на Black Rock City ставаш с първия прах по кожата, а това се случва още на входа. Там доброволци те посрещат с “Welcome home” и ако си бърнър за пръв път, те приканват да направиш dust-angel, което е същото като snow-angel, но логично – в прахта. Не е задължително (съгласието (consent) е много важна тема в бърнър обществото и се комуникира непрекъснато и с приоритет на много нива), но защо пък не.
Като цяло ентусиазмът и средата на ултимативна подкрепа и приятелство около теб, ти дават смелост и въобще те повличат да направиш много неща, които не би направил в дефолтния свят (default world е начинът, по който бърнърите наричат нормалния ни такъв). И да ги направиш веднага (друг принцип е Immediacy)! Бих ли направила прашно ангелче на Раковски? Ами, не бих. В Black Rock City не се и замислих. Няма съдене, няма предразсъдъци, спираш да мислиш за нещата като правилно и грешно и започваш да заменяш горните категории с “моето” и “немоето” – с осъзнаването, че средствата на себеизразяване на различните хора са различни и това е ОК.
Заради всичко, което бях чела предварително – разказите за свръхлуксозни кемпове (тази година за пръв път е бил отказан достъп на такъв – Humano – @xeniaadonts миналата година беше с него) и други явления от последните години, които са в конфликт с философията на Burning Man – умишлено търсех контакт с възрастни бърнъри, ей така, беше ми интересна тяхната перспектива. В един момент се запознах с две баби и един дядо (на около 80), които бяха в полиаморна връзка – страхотни хипита. После срещнахме бърнърка, за която това лято беше двайста година на Playa. Това, което сподели тя беше тотално различно от това, което аз очаквах да чуя. Последното беше червена лампичка, че очакванията ми нямат място в Black Rock City. Мислех си, че ще каже, че не е като едно време, ще сравни “преди” и “сега” и въобще – ще има това подчертано негативно отношение, което хората имаме към промяната в подобни случаи. Тя обаче, тръгна от точката, че не съм на прав път като търся “истина” в старите бърнъри и техните спомени. Каза, че всяка година е различна и Burning Man е по-скоро отражение на това, което се случва към даден момент в света, а не плавен преход с годините от едно състояние към друго.
Обясни ми, че допускането, че някой има “мъдростта” да каже какъв трябва да бъде Burning Man само по себе си е в конфликт с неговата философия като явление. Че е арогантно да имаш самочувствието, че знаеш какъв е “правилният” Бърн.
Намерих това за особено интересна гледна точка, при все количеството онлайн мнения по темата, основно идващи от външни на бърнър обществото хора. Темата за коментара на актуалните световни проблеми чрез арт проектите ми е особено интересна и ще се постарая да ѝ отделя самостоятелен текст.
Но да завием в посока практичното.
ВИЗИ, БИЛЕТИ, ПЪТУВАНЕ
Първата ти работа е да се подсигуриш с виза, защото все пак трябва да влезеш в Щатите. За мой късмет нямаше нужда да минавам през целия визов процес, тъй като все още съм в периода на десетгодишната си такава. Стъпка две е да се сдобиеш с билет (голямата сага!), за което имаш три официални шанса – FоMO sale (първата продажба на ограничен брой билети на по-висока цена, 1400 долара), MAIN sale (моментът, в който почти всички билети влизат в продажба и са на цена от 425 долара за билет и 80 долара за пас за автомобил) и OMG sale (фиксиран брой билети в последния момент на цена от 550 долара). Всяка от тези фази изисква пререгистрация, подготвен Burner Profile и солидна доза късмет, защото няма гаранция, че ще се доредиш до билет. Ние не успяхме да купим билети от основната продажба през пролетта макар и да се включихме в нея, а от OMG Sale се доредихме до един билет и един пас за автомобил.
Това ни постави в ситуация, в която на 31 юли (три седмици преди събитието) разполагахме с един билет от нужни два, един пас за кола, два самолетни билета от Лондон до Сан Франциско и платени всички разходи около къмпинуването ни. Тоест, ако не бяхме намерили втори билет от доверен приятел-на-приятел-на-приятел, щяхме да “изгорим” с всичко останало от изброените.
За наш късмет – намерихме! Мислех си, че нашата ситуацията е рискована, докато не видях още по-голяма форма на оптимизъм – в последните километри на пътя до Black Rock City имаше хора, които бяха свършили цялата работа по това да се подготвят и доберат до пустинята и стояха на тротоара с табели “Miracle tickets?”. Искрено се надявам да са намерили, но се съмнявам.
Вариантите да влетиш в Щатите откъм западния бряг са много, затова няма да се спирам на тях поотделно – ние го направихме през Сан Франциско, откъдето наехме кола. Трябва ти голяма кола!
КЕМПЪТ
Това, което според мен е по-голямо предизвикателство дори от сдобиването с билети, е да си намериш правилния кемп и да бъдеш поканен в него (да, така работи). Ние бяхме със Salute Your Jorts и не мога да си представя кемп, в който бих се чувствала по-добре. В него попаднахме благодарение на Ейми и Крис, двойка, с която се запознахме миналата година в Бали – бяхме по едно и също време в co-living пространството, за което вече съм ви разказвала. Salute Your Jorts е кемп с около 60 души, предимно от Сан Франциско, Ню Йорк и ЛА. 60 души, които започваш да чувстваш като семейство още преди да запомниш имената им. Имахме общи пространства – гигантски навес с килимчета, диванчета, пуфове и възглавнички в леко марокански стил (редовно заспивахме там вместо в палатките си); кухня, винаги вечеряхме заедно; чаена тента и Jorts Shop.
Чаената палатка беше територията на Рино, баща на Роуз (едно от момичетата, основали кемпа преди 6 години), и най-възрастния член на нашето семейство – на 73 той е пенсиониран адвокат, обожава чай и Burning Man. Рино е още доброволец рейнджър, което е интересна роля в обществото там. Рейнджърите помагат на бърнъри, изпаднали в различни форми на беда и нужда, като обаче не са официални полицейски лица. Последното е съществено уточнение – рейнджърите дори се уверяват, че правата на бърнърите са спазени при евентуална тяхна интеракция с полицията. Jorts Shop-a пък смея да твърдя беше едно от най-забавните места на Playa. Всеки ден там се вихреше дневно парти, по време на което хората идваха да си вземат безплатни джортове (това е американски жаргон за къси дънкови панталонки, които си срязал сам) и да си ги персонализират. Чифтовете събираме от приятели, които имат ненужни такива и така даваме на непотребния деним вълнуващ втори живот. Благодаря на всички, които ми помогнаха да събера близо 20 чифта софийски дънки, които да се разходят по Playa.
Имахме и нещо като “колело на късмета”, което влизаше в употреба, тогава, когато човекът няма идея за стил, в който иска своите панталонки. Offensively short (обидно къси) е категория, която говори сама за себе си; The Britney е все така късо, но с висящи джобове отпред; The Mullet (идва от популярната прическа през 70-те) – отпред късно, отзад модерно (пардон – дълго), а Booty Windows, например, е с прозорци към света за задните ти части. В средата на седмицата имахме и “модно шоу”, на което от кемпа ме избраха за жури.
Всеки от кемповете прави собствени събития, съответно има гигантски брой активности, които се случват и в които можеш да се включиш по всяко време – от какао церемонии и други спиритуални практики, през игри, чаени партита, лекции, коктейлни класове и всичко, което може и не може да ти хрумне, но със сигурност някой организира на Playa. Това е и предпоставка Бърнът ти да може да се развие в много посоки. Особено важно е да си дадеш сметка кое е това нещо, което искаш да преживееш и извлечеш и да го приоритизираш, защото в противен случай ще имаш постоянно FoMO (fear of missing out), че не можеш да огрееш навсякъде и да правиш всичко, което ти се иска. На първата ни обща вечеря всеки от кемпа сподели какво е намерението му (the intention) за Бърна – едни искаха по-спиритуален Бърн, други искаха да танцуват и видят колкото се може повече изгреви, едно от момчетата пък си беше поставило предизвикателство да се къпе всеки ден (по всички възможни начини, по които това е възможно в пустинята). Намерението на Ърл, моден фотограф от Ню Йорк, пък беше да намери спиритуалното животно на всеки от кемпа ни. Успя!
Като във всяко общество, животът в кемпа идваше и със своите отговорности (имахме си график и смени). Всяка вечер петима души приготвяха вечеря за всички 60 човека, а всеки ден различни хора се редувахме за снабдяването на кемпа с лед, за рециклирането на алуминиевите кенчета и стопанисването на grey water (обяснявам какво е това малко по-долу). Ледът е едно от двете неща (другото е кафето), които можеш да купиш с пари от централния кемп. Рециклирането на кенчета беше любимата ми част – на Playa е най-удобно да вземеш напитките си в алуминиеви кенове, които след изпиване смачкваш с крак и носиш в Recycle Camp. Там те чака машина, наречена Crushinator – задвижваш я с въртене на педали (като на колело) и подготвяш кенчетата за рециклиране. Кемпът за рециклиране е и любимо място на децата, защото, ако те е домързяло да смачкаш кенчетата както трябва, те имат право да отделят провалените ти кенове и да те целят с тях. В последствие приходите от рециклирането на алуминия отиват за училищата в Gerlach, което е най-близкото населено място до Black Rock City.
Grey Water е най-невълнуващото от задълженията. Единствената течност, която може да докосва земята на Black Rock Desert е чиста вода (и то в малки количества). Тоест, всяка вода, която е замръсена по някакъв начин и не е бистра, или всяка друга течност, да речем, недопити газирани напитки, се събира на едно място в контейнер, който кемпът трябва сам да изнесе от пустинята. Ето защо непрекъснато се опитвахме да минимизираме количеството си grey water. Тоест, ако не можеш да си изпиеш коктейла, дай го на някого другиго да го довърши, а не го превръщай в grey water. Всички заедно се грижихме за събирането на остатъците за компостиране. Отвъд тези роли всеки ден имахме член на кемпа, който пък наглеждаше генераторите (любимата дейност на Лино) и отмяташе други по-специфични задачи. В края на седмицата, точно преди да си тръгнем, след като разглобихме всички постройки, прегледахме цялата площ на кемпа за боклучета (дори коса), на които не им е там мястото.
Това, което за мен беше съвсем нова концепция е думата MOOP (от Matter Out of Place) или всичко, което не принадлижи на средата, не е естествено да присъства в пустинята и не му е там мястото. Независимо колко е малко.
Това е част от Leave No Trace усилията (да не се оставя човешка следа). MOOP-ът е и нещо, което според мен трябва да се вземе предвид и при подбора на аутфити за Playa. Тоест, ако брокатът, камъчетата и перата (три неща, които е лесно да паднат на земята и трудно (почти невъзможно) да се почистят), са MOOP, то ще минеш и без тях в аутфитите си. Естествено, не всеки задълбава да мисли в тази посока и има куп пера по Playa. Бях изненадана какви неща още са MOOP – ако ти е любопитно, разписани са тук.
Всеки един кемп на Burning Man се стреми да е активна част от обществото и да му даде нещо от себе си безвъзмездно. Това е начинът, по който средата функционира, без да участват пари.
Една от основните грешки около тази концепция е, че щом “движението на блага” не се осъществява с обмяна на пари, то нещата се разменят на бартер. НЕ!
Идеята е дадеш от себе си без да изискваш или очакваш в замяна. И така, когато всеки дава (и това е най-голямата ценност на Playa) има безкраен поток на всичко и сякаш няма сценарий, в който да се получи дефицит.
Обикновено, хората се обединяват около една идея за нещо полезно (някаква форма на gifting) и от това се раждат кемповете – такъв, в които поправят колелета (аз, разбира се, успях да повредя своето и се наложи да се отбия при тях), друг, в които случват симфонични концерти, трети, който предлага парна баня, четвърти – копие на ресторант в Токио с рамен и саке, пети е кемп за хора, които не пият алкохол, дори съществува кемп, Uni-Corny, който е помислил за алергичните бърнъри, които не могат да се възползват от всички кулинарни преживявания на Playa и предлага за тях храна без ядки или пък без глутен. Има дори български кемп, KUKER, който има и кукер арт кола – много искахме да се запознаем с хората от него, но адресът им липсваше в книжката и приложението, съответно не успяхме да ги открием. На опашката за лед пък срещнахме друга българка – Калина (Playa име Mо) – целувки за теб, ако попаднеш на този текст.
В заключение на темата за кемповете добавям само че, ако имаш страст към нещо, то със сигурност ще намериш кемп, събрал други хора, които имат същата и ще можеш да се свържеш с тях и евентуално да се присъединиш към микрообществото им.
Отделно, актът на подаряването не е задължително обвързан с храна или вещ, може да е просто прегръдка или съвет, като дори има кемп на психолози, които доброволстват като помагат на хора, които по една или друга причина не се чувстват добре в конкретния момент, включително са компетентни да помогнат на хора, които минават през наркотичен bad trip.
RADICAL SELF-RELIANCE
Когато си отговорен за собственото си благополучие в природна среда, която никак не е естествена за организма ти, трябва да си подготвен. Пустинните бури не са легенди. Понякога се диша трудно, понякога нямаш и 3 метра видимост. За мен, да се присъединиш към опитен кемп е критично важно по няколко причини. Обичайно, свободната зона за къмпинг (за хора без кемп), е до летището, което означава, че пътят ти до основните точки ще бъде дълъг. Нашият кемп беше на 5 & Diana, което е изключително централен адрес и аз пак едва издържах на постоянното кръстосване от точка до точка (догодина ще търся e-bike). Отделно, без кемп зад гърба си трябва да си допълнително уверен, че разполагаш с всичко нужно за седмица (а честно казано, когато си бърнър за пръв път, наистина не знаеш какво и по колко от него ти е нужно). И не на последно място – с кемп е далеч по-забавно и споделено. В Salute Your Jorts подготовката беше водена от опитните хора в групата, като имахме Ким (Playa името ѝ е Умами), която да помага на нас новобранците.
Списъкът с всичко което трябваше да си набавим (дойде изпитан такъв от кемпа) беше от 164 реда.
В нашия случай това подготовката беше на четири етапа – нещата, които взехме от София, тези, които бяха в Лондон, трети, които поръчахме да пристигнат в хотела ни в Сан Франциско (таймингът беше критичен) и последните покупки от Сакраменто/Рино (вода и храна).
В този списък имаше неща като lag bolts и chain links, които за мен бяха напълно непознати английски думи, всякакви къмпингарски и лични принадлежности, топли дрехи и лекарства за всеки случай. Като човек, който яде смокиня и получава такава алергична реакция, че спи в Пирогов, не може да си представите количеството антихистамини и други подобни в багажа ми. Обръщам внимание, че на организма му трябва малко време да се приспособи към новата среда – което при мен се отрази като първи ден, в който бях безкрайно уморена, прилошаваше ми от жегата и заспах още преди вечеря. Но да се върна на странните предмети, които влизат в багажа. За пръв път се сблъсках с hand warmers, което са едни пакети с “желета” – при активация кристализират и излъчват топлина. Не знам как съм преживяла толкова зими без да знам за тях, честно! Слънцезащитата е безкрайно важна, а кокосовото олио помага кожата да не се дехидратира твърде много. Допълнителен бонус е, че прахта се лепи много по-малко по кожа, намазана с кокосово олио, отколкото по такава, хидратирана с крем или лосион (благодаря на Мирела за съвета).
Нещо, което не можеш да предположиш, че ти трябва, ако някой не ти каже, е оцет. Използва се смесен с вода (1:4), за да се получи оцетен разтвор – неутрализира алкалността на дъста (да прахта е алкална), която би могла да провокира състояние наречено playa foot и за което се твърди, че е екстремно болезнено.
За късмет, не разбрах от първо… стъпало. Най-голямата ценност на Playa е водата, но колко вода ти трябва за седмица? Стандартната сметка е галон, галон и половина на човек на ден. Това прави близо 20 галона с вода за двама души, което е повече от 75 литра. Това е мноооого вода. По-горе споменах да наемете голяма кола. Е, водата е една от причините.
Една от най-смислените ни придобивки беше подходяща палатка – купихме Shiftpod Mini. Обожавам този уютен космически кораб! Крис от кемпа ни дори успя да ни направи DIY swamp cooler за палатката (това е нещо като античен климатик, направен от кофа и вентилатор, като има нужда от ток и вода, за да работи). Алтернативно на палатката, ако търсиш повече комфорт, можеш да наемеш кемпер или каравана. Обмисляме го за следващата година.
Друга критична продобивка за Playa (наред с очилата (goggles или ски маска) и читава dust маска, а не просто бандана) е колелото. Това е единственият смислен начин, по който можеш да се придвижваш там (освен, ако кемпът ти няма мутант кола, разбира се). Нашите ги наехме предварително от кемпа Hammer & Cyclery, които всяка година предоставят и поправят колелетата на бърнърите. Алтернативно хората купуват евтини колелета (излиза същото като цена като наема) от градовете около Black Rock City и после ги даряват. За съжаление има и бърнъри, които си позволяват просто да ги изоставят някъде. Не виждам особен смисъл да купиш обикновено колело (има такъв за e-bike, например), при все, че можеш да преупотребиш колело, което е вече на място.
Колелетата е добре да се декорират, за да минимизираш риска някой да реши, че твоето е неговото (пък и защото е яко!); да се заключват, пак по горната причина (в един момент от нощта всички колелета изглеждат еднакво); и да се покрият с LED светлини – през нощта единственият начин да видиш нещо (арт проект, арт кола, колело, постройка, човек…) е то да има светлинки. Трябват ти повече лампички и батерии (за теб и колелото ти), отколкото би предположил. В кемпа нон-стоп се повтаряше, че колелетата трябва да се паркират до нещо стационарно (а не до арт кола, например), като не обръщах кой знае какво внимание на горното докато не се оказах в ситуация, в която бях пристигнала рано на парти (след мен се бяха появили още 300 човеци, тоест колелета) и в морето от светлинки и колелета нямах абсолютно никаква идея къде е моето. Това в най-голяма степен важи за нощта, в която се гори Човека, тъй като това е едното събитие, което привлича всички, абсолютно всички 70 000 + души (тоест и толкова колелета) на едно място. Подобна е ситуацията и с изгарянето на храма (The Temple).
Храмът е най-емоционално заредената точка на Playa. Тази година се наричаше Temple of Directions и избраният проект беше на архитекта Geordie Van Der. Имаше японско влияние, което май ме накара да го харесвам още повече. В ретроспекция ми се иска да бях прекарала повече време там, защото беше място да се фокусираш върху това, което се случва в живота ти и онова, което искаш да оставиш в миналото, място да се сбогуваш с близки, които си загубил. Ритуалът е да напишеш писмо и да го оставиш вътре, за да изгори в последната нощ заедно с постройката.
Общото усещане на Burning Man е, че се свързваш безкрайно естествено с другите на чисто човешко ниво, без социалният статус, например, да има значение, без нищо от дефолтния свят да е важно в този момент. Чела съм за кофти лукс и арогантни бърнъри, но реално не видях такива на Playa. Дори хора като Diplo там са “редови” бърнъри – прекарах време пред щанд за лимонада с него и никога нямаше да разбера, че е той, ако не го бях видяла по-късно да пуска на парти.
Едно от най-противоречивите явления на Burning Man е #moop747, което е Boеing 747 (да, самолет), превърнат в гигантска арт кола – парти място.
Не му се носи добра слава, защото първата година са имали проблем с транспортирането му извън Playa и бил заседнал с месеци някъде в околностите. На него се гледа като на ентусиастки и амбициозен проект, но на хора, които имат много “излишни” средства. Затова и #moop747 предизвиква смесени чувства. И все пак в напълно прекроения самолет (можеш да влезеш дори в някогашната му пилотската кабина) са едни от най-добрите партита на Playa.
Тук отново ще се върна на десетте принципа. Един от тях е Participation или това да участваш, защото този град се вдига от прахта с общи усилия и се разрушва с такива. Каквото и да правиш със своя Бърн – увери се, че то не е в конфликт с общите ценности. Един от новите проблеми, с които организаторите се опитват да се справят, но нямат реален инструмент, с който да го направят успешно, са инфлуенсърите, които след края на Бърна рекламират брандове, чрез снимките си от Playa. Просто не го прави (#notags). Това е в конфликт с принципа за декомодификация, което на практика означава, че за да се опази средата тя трябва да не се свързва с комерсиални спонсорства, транзакции на средства или реклама. Единственият начин това да се предотврати е всеки да действа според собствената си преценка и етика. ОК е да се себеизразяваш посредством костюмите си (аз обожавам това), но е срещу философията на Burning Man да го правиш срещу договорено заплащане/бартер и респективно да сипеш тагове и благодарности.
Първият ми Бърн е със сигурност едно от най-вълнуващите и непредвидими преживявания в живота ми и ултимативно най-сюрреалното и необичайно такова. Ще пропусна детайлите на собственото си прекарване, защото вярвам, че всеки, който иска, трябва да го преживее през своята си призма, без твърде много предистория. Знам едно – ако можех отново да бъда там за пръв път, не бих променила абсолютно нищо.
И след близо 40 държави и стотици градове, в които съм била, никой не може да се сравни с това място, което всяка година се преражда отново и отново в пустинята. Истинската метаморфоза! (Метаморфоза беше тазгодишната тема).
Безкрайна любов за Black Rock City и неговите човеци, a oще от моето време в Black Rock City можеш да видиш тук: https://www.instagram.com/bibons/.
Welcome home.
Полезни линкове:
- Официалният сайт – тук ще се появи информацията за Burning Man 2020
- Тук можеш да си направиш Burner Profile, който ще ти е нужен при регистрацията за купуване на билети.
- CrowdXR e американски спасителен екип, чията работа е да осигурява медицински транспорт на хора, които живеят в отдалечени райони на Щатите. Такова място е и Black Rock Desert. Специално за Burning Man те предлагат членство, което гарантира, че при нужда от спешна медицинска помощ ще бъдеш извозен от пустинята с хеликоптер или линейка. Членството струва точно 60 долара на човек и на фона на общите разходи за преживяването и цените на подобна услуга в Щатите, е страхотна оферта. Отделно се увери, че имаш застраховка с добро покритие в Щатите, защото цените на здравните услуги там са пословични.
- iBurn е офлайн приложение, в което можеш да разбереш каква мотивация и идея стои зад различните арт проекти, да видиш списък на кемповете с темите и адресите им, както и календар на всички събития. Безкрайно полезно!
- Burning Man е аналогов свят, така че, ако си наел, да речем, колело от кемп на Playa е важно да принтираш потвърджението. Почти 100% сигурно е, че няма да можеш да влезеш онлайн, за да го издириш в мейла си.
- Абонирай се за официалния бюлетин – The Jackrabbit Speaks.
Изпращат и много интересни материали и истории.
- Получих много въпроси по темата за децата на Burning Man. Като наблюдател мога да кажа само, че изглеждат безкрайно щастливи и свободни, а конкретната, съдържателна и официална информация е тук.
В коментар може да оставяте въпроси, които имате и на които не сте намерили отговор в текста. Ако имам опит и информация ще се постарая да добавя отговор.
Всака година гледам снимки от Burning man и до сега не ми се е прищявало да търся допълнителна информация, или да се опитвам да ходя . След твоите постова и статия обаче , любопитството ми е събудено 😄 . С голямо удоволствие четох , с голямо удоволствие ще правя допълнително проучване . Имам много въпроси … но ще оставя само няколко ако ти се намира време :
1 . Как се готви за 60 човека ( без опит ) / кой предоставя продуктите за цяла седмица 🤯
2 . Освен синфоничния оркестър , останалата музика предимно DJ-и ли е ?
3 . Споменаваш , че ще имаш желание да ходиш и до година . Ще търсиш ли българския camp ? Всъщност установените кемпове , едни и същи ли са всяка година ?
Мерси , поздрави и много 👍🏻👍🏻👍🏻
Вдъхновяващ разказ за очевидно неописуемо лично изживяване€ доста съм чувала за Burning Man, но досега не проявявах интерес да потърся индормация и прочета за това явление. След този увекателен и искрен разказ от първо лице, който изчетох с голямо удоволствие, любопитството ми по темата се пробуди! Благодаря за прекрасната история и споделената емоция!