Тази седмица е Mental Health Awareness Week и в тази връзка успях да планирам няколко събития. Не ми беше лесно да избера и въобще да се ориентирам какво и къде се случва, защото няма цялостна “програма”, която да обхваща всичко, а различните движения, общности и организации (информация, за които не знаех къде да търся) правят самостоятелни събития и работилници под тази шапка. Наложи се да се поразровя, но намерих доста интересни такива, които работят в сферата и има линкове към тях и дейността им из целия текст. Ще се радвам, ако в коментарите споделите български общности, които правят нещо смислено около mental health.

Основната тема тази година е Body Image (#BeBodyKind) като целта е да се адресират казуси около това как мислим и се чувстваме по отношение на тялото си (и въобще външния си вид). Първосигналната асоциация, разбира се, са цифри и килограми, но Body Image проблемите са безкрайно разнообразни, като лично аз съм ги усещала на гърба си в резултат от атопичната си кожа и вида, до който тя ме е докарвала в най-тежките моменти. Връзката със собственото тяло е фундаментална и нищо, до което някога ще се докоснем в живота си, няма да е дори близо до неговото ниво на сложност и до това, на което е способно то. И въпреки, че последното е разбираемо, тялото се оказва чест източник на срам, незадоволеност, разочарование.

Да се чувстваш по тази начин не е mental health проблем само по себе си, но е риск фактор за развитие на такъв (като най-очевиден пример ще сложа хранителните разстройства).

Тук може да прочетете 13 истории на хора и начинът, по който счупената връзка с телата им е рефлектирала върху психологическото им здраве. Традиционно схващането е, че проблемите в тази област засягат предимно жените, особено в по-ранна възраст, но изследванията, които Mental Health Foundation правят отиват отвъд пол, раса, сексуалност и това ми харесва. Тук пък са част от резултатите от анкета, проведена в UK. Те (доста визуално) показват, че всеки трети човек е имал депресивни състояния, заради начина, по който изглежда тялото му. На същия линк им и стъпки, които можем да се предприемем както като общност, така и всеки сам за себе си. Тук пък е цялото изследване разделено по теми.

SURVIVING VS. THRIVING @ HOXTON
Събитието беше организирано от Thy.Self, които се описват като женска общност с цел да актуализира какво всъщност означават грижата за себе си и любовта към себе си. Това от една страна ми допадна като описание, докато от друга ми светна червена лампичка, че може да е поредното място, където някой забърква серия от “buzz words” в сложно съставно изречение и това трябва да мине за mental health разговор. Честно, ако всеки път получавах по паунд щом прочета нещо с нула дълбочина за “self love” и “best version of yourself”, сега щях да ви пиша този текст от някоя доста по-екзотична дестинация.

На място имаше четирима гости, един модератор и 65 жени, за които Surviving vs. Thriving е интересна тема. Форматът беше панелна дискусия, в която топката е у гостите, но всеки в публиката може да се включи със своя опит, проблеми или тревоги по различните подтеми. Chloé Pierre водеше разговора, а гости бяха Abuk Joseph, основният човек, който менажира инфлуенсърите за Converse на глобално ниво; Joey Darlinn – plus size модел; Rivah Feseha, която е диджей и се занимава със събития и Tara Starlet – имала е собсвена модна марка, но в резултат от отключването на стрес-провокирано хронично заболяване, я затваря, като към момента е Community Marketing Director на @moodymonth – женско приложение, което обяснява научно на база хормони, защо в определени дни от месеца можеш да се чувстваш по определен необичаен начин. Още щом чух представянето ѝ, опитах да изтегля апа, но за съжаление към момента е достъпен само за американски и английски AppStore акаунти. Въпреки това ви препоръчвам да последвате акаунта на @moodymonth в Instagram и да хвърлите око на уебсайта им, където има доста изследвания за това какви ги вършат хормоните ни и кога. Не знам за вас, но мен дори само информацията, че да речем на 26-тия ден от 30-дневния ми цикъл може да имам енергийни скоци във всички посоки и това е нормално, ме успокоява. Като е персонализирано и върви с препоръки как да се справя – съвсем ще се зарадвам. От Тара за пръв път чух и за PMDD, което е различно от PMS. Искам това приложение! Тара го обеща за Android до края на годината и дори сподели, че го разработва екип от жени инженери!

Няма да мога да възпроизведа всичко, през което минахме в тази двучасова дискусия, но ще маркирам тези неща, върху които мислих и след това.

ОЦЕЛЯВАНЕ СРЕЩУ ПРОЦЪФТЯВАНЕ
Тук имаше много различни мнение за връзката или липста на връзка между двете, тяхната симбиоза, баланс, взаимната им необходимост или липсата на такава. Това, за което се оказахме единодушни, обаче, е че цялото нещо е ролеркостер и е особено важно да разпознаваш фазите и емоциите си в него, нещо, което не винаги е толкова очевидно и лесно.

Върху това съм мислила доста в последните месеци – как ми е трудно да вербализирам и конкретизирам емоциите си и в един момент всичко се свежда до чувствам се “зле” или още по-безсмислено казаното “тъпо ми е” (честно, не знам защо това е толкова популярен израз в нашия език).

В тази връзка много ми помогна нещо, което купих от The School of Life – Emotional Barometer (струва 12 паунда) – изглежда като “колело на късмета” с разписани 20-тина начини, по които е възможно да се чувстваме като само маркирам няколко от тях, за да добиете представа – anxious, loving, envious, solitary, self-pitying и други. Част от “барометъра” са и картички, които пък “обясняват” въпросната емоция, която изпитваме. А както вече казах – мен информацията ме успокоява (а не луксът – лирическо отклонение за тези от вас, които ще разберат референцията). Та, сигурна съм, че може да задълбаете още повече и да откриете още думи, които да опишат най-точно начина, по който се чувствате, но и тези 20 са добро начало. Rivah още сподели, че едно от най-смислените неща, които е правила за своя mental health, е да води дневник на емоциите, в който описва чувствата си и кои са били тригърите да изпитва определена емоция в определен момент. Прави го от около година, което ѝ дава перспектива за това как израсва емоционално в това време и увереност, че може да мине “и през тази фаза”, когато нещата тръгнат зле.

Нещо, което пак Rivah използва като метафора на усещането за “оцеляване” и това за “процъфтяване” много ми допадна.

Surviving са онези моменти, в които едва държиш глава над водата (но го правиш), докато thriving е, когато се носиш свободно и едва ли не плуваш бътърфлай.

Лично за мен survival mode-ът е необходим, неизбежен и учи, но крие капан да започнеш да го идеализираш, позитивираш и респективно да “търсиш” това състояние, защото в нашата култура идва с “обещанието” за нещо по-хубаво после. Дори не “обещание”, а резултат, който честно си си  “заработил” и вселената ти дължи. Сред приятелите ми има много, за които “успехът иска не работа, а саможертва” и умишлено се саботират (най-често откъм mental health) с идеята, че това е начинът.

I drink (cocktails) and I know things… about burnout – да кажа като Тирион, защото burnout-a съм го виждала отблизо и не е красиво.

ПОЗИТИВИЗМЪТ КАТО ОБЩЕСТВЕН НАТИСК
И като казах позитивизъм – едно от нещата, с които това събитие се диференцира за мен, беше критичният начин, по който се подходи към темата за позитивизма и обществения натиск да сме позитивни, ако ще животът да се разпада върху ни. Това е основното, което винаги ме е отблъсквало в литературата за “самопомощ” (“обожавам” този превод, звучи толкова очарователно отчаяно).

За мен това, което има смисъл е да подходиш позитивно (и с разбиране) към негативна емоция, която чувстваш в дадения момент.

Тук пак се връщам към горната тема, че ако пък можеш да ѝ дадеш точното име – още по-добре. Комбинацията от кух позитивизъм и бездействие едва ли е нещо, което е докарало някого от точка А (surviving) до точка B (thriving). По-смислено е да рационализираш ситуацията и да подходиш към нея с конструктивно действие, за да я решиш.

Хареса ми какво каза Joey по темата, а именно, че всеки от нас има емоции и намерения, които можем най-повърхностно да разделим на позитивни и негативни. Ето тук има смисъл да се фокусираме и да се връщаме обратно (в главите си за още размисъл или действие) към тези, в които има потенциал за нещо добро. Тара надгради като каза как всички кофти неща, които се случват са органичния отпадъка (literally shit) в живота ни, който от нас зависи дали ще превърнем в това, с което да “нахраним почвата” с потенциал в бъдеще от нея да израстне нещо ново и красиво (респективно да минем от surviving към това да процъфтяваме, буквално). И още нещо – конструктивен начин да формулираме целите си е като имаме концепция за крайния резултат “да бъда финансово независима”, например, вместо да им даваме количествено измерение.

BUZZ WORD И ТРЕНДОВЕ
Последна тема, която ще е отворя е тази за “buzz words” и трендовете по отношение на mental health. Неща, които ни се повтарят толкова често, че някак спираме да ги подлагаме на личен анализ и ги приемаме за чиста монета. Едно такова е окуражаването да отрежем всички токсични хора от живота си. Какво означава въобще това? Токсичен ли е някой, който преминава през кофти фаза, негативен е и не е толкова забавен, колкото е бил преди? Ако ни е приятел, как му помагаме като му сложим “етикет” и го изключим от живота си? От това ли има нужда? А ако ние сме токсичните?

За мен това се превърна от безспорно полезен ход, когато някой наистина ни вреди, комуникирали сме му ситуацията, той не е разбрал и не е направил нищо по въпроса, до удобно оправдание веднага щом нещо или някой ни създават дискомфорт или не сме съгласни с него, да не проявим гъвкавост (и проактивност да задълбаем за причината), а от раз да го отстраним от живота си и “проблемът е решен”. Метафората, която Клои, модераторът използва е, че и луната не е винаги пълна и едва ли не като попаднем на някого, който не е в най-оптималната си психологическа форма да проявиш разбиране и да си кажем “е, просто днес е половин луна”. Лесно е да изключваш хора от живота си, но все си мисля, че трябва да минава повече мисъл и преди да маркираме нещо като токсично да проявим self awareness (тук мисля, че трябва да получа бонус точки за две buzz words в едно изречение). Последното пък е в основата въобще да знаем кои сме и къде се намираме в това общество и да сме способни на емпатия.

Важно е да поставяме граници собственото си благополучие, но не е нужно да спускаме бариерите от раз.  

Събитието започна с кратка (guided) медитация и завърши с такава. В първата се чувствах много напрегната, защото имах труден ден, а във втората – съвършено спокойна и щастлива. Посредата обменихме толкова много опит, страхове и емоции, че на финала ми се искаше да стана и да прегърна всички. Не знам кога последно (ако въобще някога) съм се чувствала в толкова безопасна среда да съм напълно открита за емоциите си и на една вълна с останалите в стаята. С пълна сила усетих енергията на тези 65 жени и тя беше мощна.

Едно нещо, което в ретроспекция отчитам като пропусната възможност, е да повдигна няколко теми, които ме тревожат и щеше да ми е полезно да идентифицирам различни гледни точки по тях. Не го направих. Защо? Дискутираха се ситуации и истории, които (по моята субективна оценка) бяха толкова по-проблемни от тези, с които страдам аз, че осъзнавайки в колко привилегирована позиция съм, всъщност почувствах срам да насоча разговора към собствените си тревоги. Иронията е, че точно това е нещото, в което подобни общности се опитват да те убедят, че не е нужно да се сравняваш или срамуваш от това, което те кара да се чувстваш по определен начин, а да го комуникираш с хора, при които можеш да намериш разбиране и от които да извлечеш опит и знание. Явно имам много да уча, но това беше собствена несигурност, която няма да си позволя да ме потисне в следваща подобна ситуация.  

Още по mental health темата има тук: 10 инструмента за психологически фитнес.

Снимката е на Toa Heftiba (от Unsplash). Локацията е Шордич, Лондон.