Убуд е едното място в Бали, което за късмет, не привлича тълпи от австралийски туристи. Ако пък си мислиш, “що за късмет е да няма секси полуголи сърфисти на всяка крачка”, ще те оставя да се почудиш и със стъпването на острова, отговорът да те тресне през лицето като сърф на първо каране.

Убуд е притегателна точка за йогита от цял свят, но освен тях той събира хора, които бих обобщила по следния начин: местни, които в девет от десет случая ти предлагат такси, независимо дали си на скутер, в друго такси или ако щеш с космически кораб (на десетия те канят за масаж); стартъп предприемачи (най-често след бърнаут), обитаващи коливинги, коуоркинги и всичко де що е “ко”; дами на средна възраст, които религиозно следват маршрута на Джулия Робъртс от Eat Pray Love, който най-често ги води до места с прескъпи бързи въглехидрати.

Някъде в този микс сме и ние двамата, на които нон-стоп ни се налага да обясняваме, че “не, не сме на меден месец”.

Ние от своя страна бяхме чували, че Убуд е много спиритуално място, че хората ходят на йога, че медитират, но както се оказа седмица по-късно, още нищо не бяхме видяли. За да си представите по-добре отправната ми точка към спиритуалните преживявания, които предстояха, само ще вметна, че на йога мат съм сядала веднъж да се лакирам за по-удобно, а да медитирам съм пробвала с мобилно приложение, но ми звъннаха от Доминос на петата минута и го броя за неуспешен опит. Тук е добър момент да ви разкажа за Ейдриън Кайл Блекууд. Ейдриън е от група две – стартъп предприемач, канадец, който живее в Амстердам, занимава се с изкуствен интелект и “смарт” домове. И той самият е “смарт”. Познаваме го от събитие, което организирахме – Sofia AI, беше ни гост лектор. Ta, връщаме лентата пет месеца назад, когато Ейдриън се озовава в Бали, и ако го питаш, почти без да иска, наема нещо като имение. Аз така веднъж почти без да искам се абонирах за порно сайт, ама чак пък имение. Под имение разбирайте типичното балийско съединение от къщи, в което обичайно живеят по няколко поколения от фамилията, има храм и сцена за церемонии. В случая на Ейдриън плюс басейн със солена вода и група приятели, натопени в басейна. Гостуваме на Ейдриън, сваляме кокосови орехи директно от палмите, същото правим и с бананите и някъде в хода на разговора се споменва някакваси “какао церемония”. Аз по принцип имам избирателна пропускливост по отношение нещата, които чувам, но хранителните продукти от семейството на шоколада, се ползват с приоритет. Тогава Ейдриън ми обясни “какао церемонията” по начин, който в ретроспекция ще отчета като съвършено точен:

“Ако се чудиш къде са всички тези хипита от снимките на Бали в Интернет – там са”.

Така два дни по-късно, ние се качваме на скутера си модел Scoopy (казвам го не защото е важно, а защото обичам ненужни детайли и искам да си споделя, че го прекръстих на Scoopy… Doo) и пътуваме десетина километра. Километрите в Бали не са онази мерна единица, която са в останалия свят. Километрите в Бали са условно понятие и за месец и половина разбрах едно – 1 километър може да бъдат всичко, което иска да бъде в тоя живот, но това е предмет на друг разказ. Стигаме до прекрасна бамбукова вила насред оризови полета. Изглежда все едно сме в рая, ама няма арфи и музиката не е толкова асансьорна. Естествено има басейн (защото в Бали ли си наистина, ако вилата няма басейн), а до него хора стоят на ръце и упражняват пози, в които не мога да застана, ако ще от това да ми зависи живота. Свечерява се (има пълнолуние) и край вече споменатия басейна се пълни с хора, облечени по моите критерии фестивално (ама от най-готиното).

Пак там съм и аз в бяла тениска и къси дънкови панталонки (пълна скука) и изглеждам сякаш не знам къде отивам и защо, което всъщност е съвършено вярно.

Ако трябва да опиша какао церемонията накратко (защото с дългата версия ще ме помислите за луда), представете си нещо като племенно събиране около огъня, в което се изпълняват ритуали, с които да “изгориш” страховете и да припознаеш хубавите неща в живота си. Някъде около момента, в който в един глас трябваше да изкрещим това, което искаме да изкореним от себе си, започнах да се чудя “ама, къде е какаото?”. Как така какао церемония без какао? Да го бяхте кръстили “оризова церемония”! Скоро обаче притесненията ми се оказаха неоснователни и всеки от “племето” си получи какаото. Защо какао, а не малиново дайкири, например? Оказва се, че още ацтеките и маите използвали сурово какао в медицината. Отделно, в много култури то се асоциира с интимност и се смята, че има способността да отваря сърцата на хората и да им помага да се свързват по-пълноценно. Логично, дава и много енергия, която всички изхабихме в екстатичен танц.

снимка: @joey.jn

За така наречения екстатичен танц (ecstatic dance) може да прочетете много, но нали се сещате за онова клише “танцувай, сякаш никой не те гледа” – е, това е. Идеята на екстатичния танц е да танцуваш спонтанно, без значение дали го правиш като Майкъл или като Майли. Танцувам и си мисля как, ако хората танцувахме така в “другия” свят, щяха да ни заобикалят на безопасна дистанция и тарашат за наркотици. Истината е, че този екстатичен танц (или както искате го наречете) беше едно от най-добрите партита, на които някога съм била. Хората танцуваха навсякъде и всякак.

До момента, в който музиката спря и всички легнаха на земята. Ние не бяхме съвсем сигурни какво става, имахме онзи момент от гифчето с Траволта, но някак не е съвсем удобно да стърчиш като пирон сред сто човека в легнало положение и просто лягаш и ти. Тръгна нова музика. Цялото нещо го наричат “sound healing”. Последното е вид медитация, която често правим неволно – спомни си за всички онези пъти, когато слушаш определена песен, защото те кара да се чувстваш по определен начин, вкарва те в определено състояние. Индианците дори са използвали музика и танц, за да лекуват болните. Няма да влизам в детайли за влиянието на различните видове вълни (все пак музиката е това) върху нас, но се надявам да се разровите допълнително, защото за себе си открих “sound healing-a” като един от най-лесните начини всъщност да се изключа и почувствам добре.

Иначе от моята гледна точка, на човек полегнал на килим в поза звезда, цялото нещо изглеждаше като грандиозна оргия, ама без секса.

Тази вечер в Акаша се чувствахме все едно сме влязли в магазин, бутнали сме вратата на хладилника и отзад се е показал коктейл бар (опа, това се случи наистина, ама по-късно). Намерихме си Нарния-та. Следващото беше да се включим в уъркшопа на Зори. Зори и тя е от група две, стартъп предприемач, на когото обаче му е писнало и в последните месеци изследва различни модели за опознаване на себе си и по-добро свързване с другите. А какво по-добро място за това от Убуд? Така Зори започва да прави Connection Playground, случка веднъж в седмицата, където хората обменят знания за модели, които генерално им помагат да се чувстват по-добре със себе си и другите, и да адресират проблеми, които съзнателно (или не) потискат. И тук се появявам аз, скептичен Козирог (сещам се за моята приятелка Ванеса, която би казала, че съм класически случай), стоя в кръг с четирима напълно непознати и един брой Лино.Тогава Зори решава да сподели най-добрата техника (според нея) за свързване с подсъзнанието – “shamanic drum journey”. Последва ситуация с водопад, пума, сцена от “Цар Лъв”, град, в който никога не съм била и недвусмисленото заключение, че въображението ми (или подсъзнанието) е на стероиди. В блога на Зори е подробното обяснение на тази техника и насоки как да я опитате сами, ако се решите.

снимка: @joey.jn

Няколко дни по-късно в кухнята на Roam (повече за това какво е Roam и идеята на коливинга има тук) засичаме двама новодошли – Роня и Гейбриъл. Тя е шведка, той американец, а динамиката помежду им те кара да забравиш, че има Тръмп и Брекзит и да си мислиш, че всичко е любов.

Запознали се точно преди година между три вулкана в Гватемала.

Празнуваме годишнината им с джин и къпане в басейна по време на тропическа буря. Някъде между първия джин и басейна разбираме, че след няколко дни Роня води целодневен уъркшоп, който включва какао церемония плюс няколко спиритуални практики, които на нас нищо не ни говорят. Какво по-хубаво?

Печелим за каузата още няколко от обитателите на Roam – Танкред, блокчейн предприемач от Сан Франциско; Ани – тех мацка с китайски корени, която живее в Ню Йорк; Харисън – американец, редактор от Business Insider и Сузи – най-симпатичната, позитивна и бъбрива германка на тази и още неоткрити планети. И така тези доказано рационални човешки екземпляри се оказваме в ситуация на така наречен “authentic relating” с още двайсетина непознати, или иначе казано серия упражнения, които те учат да комуникираш по-задълбочено с другите и да изразяваш по-непринудено това, което ти идва отвътре, дори желанията си. В едно от упражненията трябваше да изберем някого, когото не познаваме, но предизвикава любопитството ни. Аз избрах Куентин. Упражнението се състоеше да преобърнем модела на запознанството и зададем въпроси като прескочим редовните “От къде си? С какво се занимаваш” и отидем директно към това, което наистина ни интересува за този човек, дори и въпросът да е твърде инвазивен. От своя страна интервюираният може да те прекъсне по всяко време, ако намира въпроса безинтересен и да си поиска следващия. В същото упражнение имаше и част, в която интервюираният оценява въпросите ти от 1 до 5 и така получаваш обратна връзка дали това, което е интересно за теб в разговора е интересно и за отсрещния човек. Всичко това, макар и в един вид експериметална среда, те учи индиректно на техники, с които да водиш една идея по-смислени и за двете страни разговори. Така за няколко минути опознаваш някого със скорост “в години”. Куентин се оказа супер.

И последно, но не и по значение, на този уъркшоп за пръв път се сблъсках с така наречената “shaking” медитация.

Ако трябва да избера едно нещо, което да взема от Убуд и пренеса в живота си (и не мога да имам всичкия драконов плод на земята) ще е това.

Традиционно медитацията се случва в статично състояние на тялото, но не и тази. “Шейкингът”, както започнахме да го наричаме е специфично движение от хашна (отсечено напред и назад) и вибрационно (напълно хаотично, както ти идва отвътре) поклащане на цялото тяло (с Ани се шегувахме, че е един вид туъркване), под звуците на определен тип музика. “Шейкингът” е безкрайно нелеп, ако го гледаш отстрани, което може би е причината да се “практикува” със затворени очи. И тогава Роня каза, че ще се “шейкваме” 42 минути. 42 минути е много време. За 42 минути в “Титаник”, Лео и Кейт вече бяха правили секс, че и корабът тръгваше да потъва. Но какво пък, и без това съм там, решавам да се пробвам. Беше ми трудно да се отпусна, но когато го направих, тегавите ми мисли от деня (а тогава имах много), потънаха като същия тоя Титаник на Лео  и Кейт. В последствие с хората от Roam превърнахме “шейкването” в сутрешен ритуал, защото както казва Танкред – “хайде да се отърсим от стреса преди да се е случил”.

Ей така, без да си даваме много зор, от едното любопитство, което ни човъркаше, преминахме през цели шест спиритуални практики. Добре че си оставихме предразсъдъците на Дондуков. Беше интересно. Много интересно.