10 неща, които опитах за пръв път през 2018 и ми хареса

В днешния пост реших да забавя темпото и да си припомня онези неща, които опитах за пръв път през 2018 и ми хареса. В списъка влязоха, както напълно банални ситуации и да си призная, някои леко нелепи, така и други, които успяха да променят нещо в навиците или светогледа ми. Надявам се това да ви вдъхнови и вие на свой ред да си спомните малките и по-големи първи опити, които направихте тази година. Казват, че добрите разказвачи винаги започват със “Спомям си онзи път, когато…” – кое е първото, което ви идва наум?

ЖИВЯХ С НАПЪЛНО НЕПОЗНАТИ ПОЧТИ ДВА МЕСЕЦА

От няколко години следя платформата ROAM, coliving концепция с локации в Убуд (Бали), Маями, Токио, Мадрид… Идеята е, че ROAM  приема хора, чиято цел е не просто да отидат на почивка някъде, а да живеят и работят за по-дълъг период (поне 3 седмици) оттам. Веднъж станал член, можеш да цикулираш между ROAM домовете си из целия свят. Така с Лино решихме да си направим експеримент, стегнахме куфарите и се оказахме за пръв път в Убуд. Там заживяхме с хора откъде ли не, всеки с различна професия и интереси, но някак близки като светоусещане, ценности и желание да се къпем среднощно в басейна. Всички детайли за този наш експеримент са в блога, а аз с две ръце мога да определя това преживяване като едно от най-обогатяващите в живота ми.

ОТКРИХ ШНОРХЕЛИНГА
По начало не мога да плувам добре и спортове във вода рядко ме влекат. Те и другите спортове рядко ме влекат (при все, че идвам от спортно училище), но тези във вода съвсем не ги разбирам. Това лято бях на най-красивия плаж, на който съм била някога (Sunday’s Beach Resort) в Улувату. Всички около мен си бяха взели маски за шнорхелинг, а аз се бях заела да правя това, което правя най-добре на плажа, а именно – да бъда кифла. Лино мрази да съм кифла и още по време на първия ми коктейл се появи с пълна шнорхелинг екипировка за човек, който не може да плува (разбирайте, за мен) – шнорхел, маска, спасителна жилетка, плавници и разбира се “peer pressure”. Нямах особен избор. Е, в този ден видях нещо по-красиво от всичко, което мога да си представя, и открих единия воден спорт, който харесвам наистина.

ЯДОХ… НЕПОЗНАТА ХРАНА
Кое пък е толкова извънредно ще си кажете. Така си мислите, само защото не сте алергични към “бог знае какво” и салата със смокинов дресинг, например, не ви вкарва в токсикологията в Пирогов (а там е гадно, вярвайте ми). За да си дадете ясна представа какво преживявам на ежедневна база, само казвам, че в моя живот яденето на морков е нещо като руска рулетка. Един вид… не се знае. На мен екстремни спортове не ми трябват. Смела съм само с Epipen в джоба, а такъв доскоро нямах. Та, в Сингапур сме, гостуваме на близки приятели на Лино, които са резервирали маса в изключително известен там ресторант за… стриди. Аз стриди в живота си не бях помирисвала. Леко притеснение изпълни цялото ми тяло, след което събрах пълна информация за спешната помощ (покритието на застраховката ми и въобще здравеопазването в Сингапур) и се престраших с една. Оцелях и мога да ви се похваля!

ЗАПОЧНАХ ДА РЕЦИКЛИРАМ… ПО-ОТГОВОРНО

От години вкъщи отделяме бутилките и големите картонени опаковки и ги изхвърляме разделно. Това беше минимално усилие, което реших да кача на следващото ниво и да започнем по-отговорно да мислим в тази посока, да внимаваме какво купуваме и да рециклираме активно. Преломен момент преживях, когато пътувахме край източния бряг на Бали и решихме да отскочим до най-близкия плаж. Оказа се място, където теченията така се завихрят, че океанът изхвърля тонове пластмаса. Бях виждала такива снимки в Интернет, но когато видях наживо километрична ивица, покрита с пластмаса, си дадох реална сметка за мащаба на проблема. Тази година срещнах и Douglas McMaster, който има zero-waste ресторант и интересна философия в тази посока, а ежедневно следя  @darostinta, от която научавам как мога да заменя нерециклируемите предмети, които използваме в домакинството, с рециклируеми такива, както и профила на @zerowastesofia, които също публикуват интересна информация в тази посока.

КАРАХ ОТ “ГРЕШНАТА” СТРАНА НА ПЪТЯ
Нали знаете всички онези сексистки вицове за жени шофьори. Скъпи приятели, тези вицове съществуват заради такива като мен. Никак не би било невероятно да вляза в насрещното по невнимание, но случаят този път е различен. Една вечер в Лондон решихме да си вземем от онези електромобили, които отключваш с приложение, самозакарваш се някъде и оставяш колата (като Spark в София) и да видим чак пък толкова ли е трудно да караш в лявото платно. Е, това беше първият път в живота ми, в който пищях и шофирах, а на всеки завой се налагаше да игнорирам инстинкта си за самосъхранение. И точно месец след този случай, в който си казах – “никога повече”, се оказвам в Индонезия, където движението не просто е “наобратно”, ами съм и на допотопен скутер. Толкова допотопен, че наливаме гориво от бутилки Absolut, които продават край пътя. Честито! Шофирането в Лондон вече ми се струва песен.

КАРАХ СЪРФ

Добре де, карах е доста преувеличено в моя случай. Чангу е най-доброто място да се зарибиш по сърф в Бали, а благодарение на Иво (мерси, Иво) намерихме Пипинг, местен, кажи-речи израснал на сърфа учител, който ни преподаваше през по-голямата част от престоя ни. Приятели, снимката по-горе ни най-малко не отразява това, което се оказа сърфът в първите дни, а именно – ожулвания по цялото тяло, най-вече бедрата, гребане с ръце, гребане с ръце и още гребане с ръце до момента, в който не можеш вече да си вдигнеш ръцете. Така де, въпреки това, нищо не може да се сравни с това да “хванеш” вълна, а когато го направиш още по време на първия урок (естествено с лека засилка от Пипинг) притокът на щастие помага в гребането, което си остава 90% от моето сърф преживяване.

ПОЧУВСТВАХ СЕ КОМФОРТНО… ДА ГОВОРЯ ПРЕД ХОРА
И преди ми се е налагало да говоря пред хора и камери. Сякаш в друг живот бях водеща на културно предаване на българската телевизия в Чикаго, била съм по различни поводи в различни предавания, а тази година коментирах филми в българското студио на Оскарите. Камерите не ме плашат, това което искрено ме ужасява, са големи групи хора (повече от 20) и стотици очи, вперени в мен. През главата ми минават ей такива мисли – достатъчно интересно ли е; полезно ли им е наистина; нали не им губя времето; дали нямам червило по зъбите; о, каква е тази птица на прозореца… и така нататък. Да, в главата ми е като в нискобюджетен студентски филм – сложили са от всичко по много и като за последно. Резултатът – голяма част от информацията е напълно излишна. Но да се върна на говоренето пред хора – тази година успях да изнеса 3 лекции, които вярвам минаха добре, за които получих чудесна обратна връзка и по време на които се чувствах… спокойна. Част от нещата, които споделих в Infulencer Talk по Instagram темата вече може да прочетете и тук.

УЧАСТВАХ В КАКАО ЦЕРЕМОНИЯ
Първото, което искам да кажа е, че който е нарекъл “какао церемония”-та по този начин, е имал доста развинтено въображение. Докато пътувахме със скутера към вилата за така наречената “какао церемонията” бях напълно уверена, че отиваме на един вид дегустация, където ще опитаме различни видове какао. Какаото, приятели, е нещо като десет процента от това, което се случи в последствие. Цялата церемония напомня гигантски племенен ритуал (поне аз така си ги представям), по време на който изгаряш в ритуалния огън страховете си и припознаваш хубавите неща в живота си. Има “фасилитатор”, който води цялото преживяване и помага да се чувстваш една идея по-малко нелепо докато крещиш към небето кои са нещата, за които си благодарен и това се случва с има-няма 50 напълно непознати човеци наоколо. За какао церемонията и още спиритуални практики от Убуд (без дори да броим йогата) писах тук.

ПРЕГЪРНАХ СЛОНЧE
Ако кажа, че тази година успях да сбъдна детска мечта – няма да е преувеличено. Вече съм ви разказвала за резервата за слонове, спасени от Суматра (има филм за операцията по спасяването им – Operation Jumbo) и времето прекарано с тези невероятни създания в Таро. Няма да се повтарям, а само ще напомня най-важното – не яздете слоновете, а ги обичайте.

ВИДЯХ БЪДЕЩЕТО
Или по правилно би било да кажа, че бъдещето ми донесе хавлия. Буквално. В Сингапур отседнахме в хотел, който се оказа, че използва двойка роботи за някои от дребните задачи, които възникват. Така, когато поисках допълнителна хавлия от рецепцията, последното, което очаквах е да я получа в стаята си от робота Йоланда, който дойде до 15-тия етаж, подаде ми хавлията, попита ме дали имам нужда от още нещо и си тръгна обратно към рецепцията… с асансьора. Цялото преживяване ме остави със смесени чувства, но да, роботите идват… с асансьора.

Това са моите десет неща, които опитах/видях/случиха ми се за пръв път през 2018. В края на материала отново ще намерите Story темплейт за  Инстаграм, с който може да споделите със света (и с мен) първите опити, с които пък вие ще запомните годината.

 


Ако това, което правя ви допада, последвайте ме в Instagram (@bibons) за още. 

Този текст е част от десетдневното предизвикателство на Girls We Are.

Ето и какво (може би) сте пропуснали дотук:

 

Leave a Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *